▶Добре дошли!
в Черната Лагуна
Интернат ,,Черната Лагуна'' е основан малко след Втората Световна война от Вулф Шнайдер.В подземията му се провежда експеримент с хора наречен ''Проект близнаци''. В този експеримент се правят експерименти с хора (ученици на интерната) и никой там не подозира за това ,освен 10 ученика ,които разкриват тази тайна.Те са единствените ,които знаят за подземията ,проекта и болестта.След време болестта се разпространява и заразените ученици ,за да оцеляват на 12 часа трябва да пият лекарство ,което ги поддържа живи. От всички тези експерименти , в околността на Черната Лагуна има радиация ,която с продължение на времето променя генетиката на жителите в гората. BGtop
Вход

Забравих си паролата!

Latest topics
» Другарче за РП
Вто Май 13, 2014 4:18 pm by virginia.

» ГИФ рп
Вто Май 13, 2014 4:17 pm by virginia.

» ВРЪЩАНЕ НА ГЕРОИ;;;
Вто Май 13, 2014 4:06 pm by .Joanna James

» Hotel ''Ukraina''
Пон Май 12, 2014 12:40 pm by carter donovan;

» Всичко останало
Пет Май 09, 2014 1:03 pm by carter donovan;

» call my name and save me from the dark;
Чет Май 08, 2014 3:58 pm by Erin Maxwell.

» I love you, краво <3
Сря Май 07, 2014 7:04 pm by -Mina D. Liberté. ♥

» Искам да запазя лик
Сря Май 07, 2014 6:59 pm by -Mina D. Liberté. ♥

» My mother told me I had a chameleon soul;
Вто Май 06, 2014 11:56 am by .Joanna James

Liberté. ♥
ADMINISTRATOR; ANNABELLA D. LIBERTE. ♥ - 17 - FC: NINA DOBREV - THE AVENGERS -----
Joanna James
ADMINISTRATOR; JOANNA JAMES - 30 - FC: HOLLAND RODEN - REBELS -----





Кой е онлайн?
Онлайн е 1 потребител: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 1 Гост

Нула

[ View the whole list ]


Най-много потребители онлайн: 21, на Съб Ное 30, 2013 5:43 pm
Статистика
Имаме 61 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Erin Maxwell.

Нашите потребители са написали 3540 мнения in 326 subjects

Градината с фенерите

Go down

Градината с фенерите

Писане by -Mina D. Liberté. ♥ on Съб Ное 23, 2013 9:50 pm


_________________

* I can burn up in your flame all night
DAYS GO ON FOREVER , BUT I HAVE NOT LEFT YOUR SIDE ..
WE CAN CHASE THE DARK TOGETHER IF YOU GO THEN SO WILL I ♥️






avatar
-Mina D. Liberté. ♥
She’s a human traffic accident, and everyone’s slowing down to look at the wreckage.
She’s a human traffic accident, and everyone’s slowing down to look at the wreckage.

Брой мнения : 780
Join date : 11.11.2013
Местожителство : Valencia

Вижте профила на потребителя http://elinternado-rpg.bulgarianforum.net

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by ▲.Vivian on Нед Дек 01, 2013 10:22 am

You're all I want, all I need.


Какво беше животът всъщност? Един безкраен наниз от моменти и събития, повечето от които се превръщаха в изпитания за самите нас, целта на които бе да покаже кой бе в състояние да се справи, кой бе силен и продължаваше гордо с високо вдигната глава, дори когато всичко изглеждаше повече от зле. А за онези, по-слабите, за тях единствената надежда бе в тяхните близки и приятели, в семействата им, които биват упората, без която не би останало нищо, само една развалина.
Вероятно Вивиан спадаше към втората група, но тя бе наред с това. Не се страхуваше да признае, че понякога е слаба, че е понякога е оставяла сълзите да капят от лицето й, без да има необходимата сила да ги преглътне. Но разчиташе единствено на себе си, така се бе научила. Никога не бе имала истинско семейство, а дори не знаеше защо. Понякога мислеше, че вината е в самата нея, че не е била достатъчно добра, за да го заслужи. Но нима за да имаш семейство трябваше да се доказваш? Не. То бе право на по-добър живот, правото да бъдеш слабия понякога, правото да бъдеш обичан безрезервно и безусловно.
Малката Скофийлд стоеше в градината с фенерите, подпряла крехкото си тяло на стълбото на високото дърво, а ръцете й бяха скръстени защитнически пред гърдите й. Сините й очи, в които в този момент се четеше нейната болка и вътрешната разкъсаност между това, което трябва и това, което иска, бяха насълзени, а една малка сълза бе готова да се търкулне по бузата й. Бе убила собственото си дете, взимайки онова малко хапченце и това не й даваше покой. Чувстваше се някак празна, сякаш бяха отнели най-ценното й, грабейки го безмилостно от ръцете й. Едва ли някога щеше да забрави за това чувство. Едва ли някога щеше да забрави за омразата си към Отокс, които бяха разрушили живота на всички, които блондинката обичаше.
Вивиан прехапа силно долната си устна, а погледът й се извиси нагоре в небесата, където небето бе осеяно със звезди. Знаеше, че съвсем скоро трябваше да се връща в стаята си или щеше да наруши вечерния час. Честно ли? Нямаше никакво желание да се връща между онези четири стени. Имаше нужда да остане тук, да поскърби за отнетото й неродено дете, да изпита болката по неговата загуба. Защото то бе едно невинно същество, което заслужаваше да живее. Заслужаваше да види света, който го очакваше. Заслужаваше нещо по-добро от това. Синеокото момиче се вгледа в един от фенерите, който осветяваше едва половината от красивото й лице и преглътна буцата, заседнала в гърлото й.
- От колко време си там? Не усетих да идваш.
Почти прошепна тя, а гласът й звучеше все така нежно, но и измъчено. Матю Картър. Всичко, което й бе останало, всичко което някога бе искала и щеше да иска. В него виждаше своето минало, своето настояще и своето бъдеще. Той бе единствения, който й бе подал ръка, той я бе научил да обича и да бъде обичана. Никога не можеше да скрие нещо от него, но и не й се налагаше. Тя му дължеше един вид всичко, което имаше. Неговото семейство я бе приело с отворени ръце, грижеше се за нея и тя ги обичаше истински. Толкова силно, че ако нещо им се случеше, бе готова да убие всеки, дръзнал да ги нарани.
Тя се извърна бавно, прокара пръсти през лицето си, слагайки един непокорен кичур зад ухото си и се приближи към него. Спря на сантиметър разстояние и се усмихна тъжно, впивайки сините си ириси в неговите. Ръката й се спусна по лицето му, преминавайки по скулата му, а устните й се докоснаха до неговите.
Гледката около тях бе осеяна с красота. Малките светлинки на фона на чернотата, сякаш бяха всяка една тяхна мечта, която може би някой ден щеше да се превърне в реалност. А небето – то се превръщаше само в поредната пречка, през която щяха да минат.  


And it's more than I can ask for.

_________________
only know your lover when you've let her go
And you let her go.

Maybe one day you will understand why
Everything you touch all it dies.

avatar
▲.Vivian
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 77
Join date : 28.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Matthew. on Нед Дек 01, 2013 11:03 am

Колко още трябваше да страдат? Колко още хора трябваше да бъдат наранени, за да приключи всичко това? Замесиха сестра му, момичето което обича, приятелите му... всички на които държеше бяха заразени.. защо? Заради един глупав проект, заради едни глупав учен, който решил да прави зараза, но заразил дъщеря си.... Не беше нормално, не можеше и да бъде. А днес.. днес беше най – лошия ден в живота на Мат седеше пред огледалото в банята, залостил вратата така, че никой да не може да влезне. И му идваше да вика, да блъска, да удари някой, идваше му да убие някой. Матю никога не бе бил толкова злобен, никога не се бе държал така, но сега... сега беше различно. Една издайническа сълза се стече от очите му, а вдигайки очи тъмнокоското се видя в огледалото, а там намери един наистина опустошен младеж. Сви злобно пръстите си, а кокалчетата му побеляха, след секунди юмрука му яростно се срещна с огледалото, а от него останаха само счупените парчета точно така както се чувстваше Мати, на парчета. Не му стигаше баща му, който се опитваше да разбере всичко, не му стигаха проблемите на сестра му, а сега и това. Момчето имаше чувството, че ще се побърка идваше му в повече всичко това. Мат погледна ръката си, която бе започнала да кърви на места и разтвори и стисна отново кокалчетата си раздвижвайки я. Пусна кранчето на водата и изми ръката си. Трябваше да я намери, трябваше да намери Вивиан и да е с нея, а не да се самозабравя в собствената си тъга, сега ще попитате какво е станало, нали? Май забравих да ви кажа. Оказа, се че Вивиан е бременна, йей.. какво щастие, да Матю можеше да се зарадва ако не беше всичко, което объркваше живота им. Само, че двамата бяха заразени именно защото бяха разбрали прекалено много, бяха видели прекалено много и заради това, сега тяхното не родено бебче страдаше.. страдаше е силно казано, но все пак.. Матю не можеше да се поддаде на тъгата си пред нея, не можеше да изглежда слаб, за това и бе запазил хладнокръвие в деня, в който прекрасната му любима му бе съобщила новината, нямаше право да се радва, нямаше право да тъгува, нямаше право да го задържи. И сега отново ще попитате, защо? Много е просто бебeто се захранваше със заразената кръв на Вивиан, а това заразяваше и него, само че имаше едно огромна подробност родеше ли се това бебе, нямаше да оцелее, а ако оцелееше, какъв живот щеше да има? Затворено, изолирано нямаше да види никога външния свят, колкото и бездушно и тежко да звучи тяхното дете нямаше място на този лош свят. Матю вървеше по коридорите, не обръщаше внимание на никого, не чуваше никого, говореха му, но сякаш той не беше там, просто искаше да намери Вивиан. А когато това стана, можеше да види тъгата й само в онази страна на лицето й, която се отразяваше от фенера, седеше и я наблюдаваше, гледаше всяко нейно действие, мимика виждаше своята болка в нея, намираше себе си там.
И не знаеше, какво да й каже просто седеше и я наблюдаваше, гледаше я така както не бе гледал друга никога в живота си, тя бе неговото всичко, всичко освен семейството му и тогава чу гласа й, гласа който можеше да го накара да изтръпне, от тъгата намираща се в него. Какво трябваше да й каже? Не можеше да я попита как е ? Някак си не му звучеше редно, след като самия той, знаеше как се чувстваше тя.
-От скоро. – прошепна в отговор, като скри ръката в джоба на дънките си приближавайки се до нея, а с другата си ръка погали скулата й, като направи бегъл опит за усмивка, усмивка която не му се получи дори и с грам като онзи, която имаше принципно.
-Съжалявам... – прошепна той отново. – Ако не бях аз... сега нямаше да си заразена, ако не бях аз нямаше да си намесена в това. – изпитваше тази вина, още от деня в който разбра, че любимата му бе заразена, но сега... сега бе по – силна от всякога.

_________________

Can you go,
Birds flying high you know how I feel
Sun in the sky you know how I feel
Breeze driftin' on by you know how I feel
avatar
Matthew.
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 39
Join date : 26.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by ▲.Vivian on Нед Дек 01, 2013 12:57 pm

Gotta let it go, just let it go.


Чудовища. Може би това искаха да създадат Отокс с техните постоянни опити за откриването на лека, който можеше да спаси няколко невинни души, защото самата идея да запазят животите на всички и да ги върнат към нормалното, звучеше налудничево, дори невъзможно. Те рушяха животи, съсипваха всичко, до което се докоснеха, а не даваха нищо в замяна. Искаха своето на всяка цена, а дори не се интересуваха за болката, която оставяха след себе си. Сееха разруха, отнемаха чуждите мечти, заслепени от една единствена цел, която вероятно никога нямаше да достигнат и за която се бореха, заблуждавайки се, че ще постигнат успех.
Вивиан знаеше, че това щеше да я промени изцяло. Усещаше го дълбоко в сърцето си, с всяка разпиляна частица от него. Тя вече не беше малкото момиченце, което не можеше да се грижи за себе си. Очите й бяха широко отворени за всичката низост и непочтеност, на която хората бяха способни. Бе порастнала, прекалено бързо ако питате мен. Бе изпитала на собствения си гръб опита от предателството, от безизбежното. Когато приемните й родители я изритаха от дома си, тя знаеше, че е съвсем сама. Знаеше го още преди това дори. Защото те винаги  я гледаха различно, натякваха й, че кръвта им не тече по нейните вени, че бе просто едно дете, което бе извадило късмет да намери топло място, където да спи нощем без да остава гладна или жадна. Но никога всъщност не й показаха какво значи думата любов, закрила, дом. Чувстваше се сякаш бе сама срещу всички, но може би това и бе причината да се превърне в самотен войн, който не разчита на никого другиго, освен на себе си, когато дойдеше време да води битките на живота си.
Скофийлд виждаше опитите на любимия си да се усмихне, но зад тях знаеше, че се крие неговата болка, също толкова силна, колкото бе и нейната собствена. Виждаше го в очите му, а те никога досега не я бяха мамили. Винаги го издаваха и щом погледнеше в тях, знаеше какви ще бъдат следващите му думи без дори да казва абсолютно нищо.
Ръката й се озова върху неговата, плъзна се леко надолу и спря на китката му. Топлината, с която я даряваше – тя бе незаменима и всичко, от което се нуждаеше в този момент. Тя знаеше добре, че с това си действие, убивайки детето си, тяхното дете, бе отнела не само собствените си мечти и надежди, но и неговите. Чувстваше се отговорна и виновна, че бе позволила да му даде надежда, а после му я бе отнела.
- Ти не си виновен за нищо, Мат...
Прошепна в отговор на тъжните му думи, притваряйки мъчително очите си и надявайки се, че няма да се разплаче отново. Блондинката облиза пресъхналите си устни, а с другата си ръка хвана неговата, онази, която криеше в джоба на дънките си и без да поглежда към нея, преплете пръстите си в неговите.
- Те искаха чудовища, е... създадоха такова. Ще отмъстя за това, каквото и да ми струва.
Каза тя, повече на себе си, отколкото на него и си пое дълбоко въздух, изпълвайки белите си дробове с кислород. Прокара пръстите си по опакото на дланта му и усети онези малки ранички, които бяха останали по кожата му. Присви объркано вежди и погледна ръката му. Сякаш там намери безусловната му омраза към Отокс, неговата безпомощност да се справи със сегашната ситуация и болката, която разкъсваше душата му.
- Какво си направил, Мат?
Попита, макар вече да знаеше отговора, а лицето й придоби безизразно изражение. Тя пусна ръката му, продължавайки да впива сините си ириси в измъченото му лице и преглътна сухо. Отстъпи крачка назад, скривайки лицето си в заобикалящата ги тъмнина.

But I still remember, the pain of december.

_________________
only know your lover when you've let her go
And you let her go.

Maybe one day you will understand why
Everything you touch all it dies.

avatar
▲.Vivian
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 77
Join date : 28.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Matthew. on Нед Дек 01, 2013 3:40 pm

Мат я гледаше в действителност не знаеше как да реагира какво да направи или каже... Болката. Това беше нещото което те убиваше със всеки изминал ден. Толкова неусетно че накрая ти дори не си разбрал как си се предал пред нея. Просто те завладява и кара живота ти да стане още по отвратителен. Бавно се разпространява в тялото ти, като зараза, която ти трудно можеш да излекуваш. Да не кажа, че дори е невъзможно. Просто не ти позволяваше да забравиш и да продължиш. Но когато имаш човек до себе си който да те подкрепя и да те държи в правилния път сякаш всичко можеше да стане една степен по лесно.


Беше равностойно на болката когато загубиш човек с който си прекарал живота си. В действителност точно това беше на път да стане.Просто когато това се случеше ти се отказваше от всичко отказвайки да продължиш напред. Нямаше сили за да го направиш. Просто болката беше много по силна от всякаква воля и желание.
-Нищо не съм направил.. просто си изтървах нервите... – каза й той, като я погледна, чудеше действително какво можеше да стори, за да я накара да се почувства по – добре? Може би нищо самия той виждаше болката си в нея.. Но тя сигурно се чувстваше още по зле, защото освен че трябваше да се примири с мисълта че може би никога няма да има дете, трябваше да приеме че никога няма и да води нормален начин на живот. И за всичко беше виновен той, ако не я бе въвлякъл.... Той беше едно ходещо бедствие и който се докоснеше до него просто рухваше. Живота му ставаше от ужасен по ужасен. А Вивиан освен че се бе докоснала до него, тя бе заживяла неговия живот и бе решила да бъде част от него. Бе го обикнал, а а това може би беше най -голямата грешка в живота й защото сега страдаше толкова много че дори не можеше да се наслади на любовта си.
Матю беше млад. Това не беше една нормална възраст на която да приеме да има дете. Но въпреки това се бе почувствал готов за това.Точно за това го болеше толкова много при мисълта че те двамата никога няма да имат, че това за тях е нещо забранено и невъзможно. Да и защо? Благодарение на Оттокс.. Благодарение на буклуците нацисти.
-Мразя се! Мразя се за това че позволих да проваля живота ти. Не трябваше да те допускам в моя живот. Но просто мислех, че ако си с мен никой няма да ти навреди. Явно много съм грешал и се случи точно обратното.-той отмести погледа си от нейния, просто защото вината в неговия поглед беше много голяма и не можеше да я погледне. Искаше да убие всички които им бяха причинили това страдание.

_________________

Can you go,
Birds flying high you know how I feel
Sun in the sky you know how I feel
Breeze driftin' on by you know how I feel
avatar
Matthew.
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 39
Join date : 26.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by ▲.Vivian on Нед Дек 01, 2013 4:21 pm

Gotta let it go, just let it go.

Последните три години от живота й. Какво бяха те за нея? Най-голямото щастие, онова, което никога нямаше да се върне. Но винаги щеше да й напомня, че някога ангелите са бдели над тях, че са им позволили да се извисят толкова високо, че за момент са се докоснали до самия Рай. И може би точно там беше проблемът. Бяха се замозабравили, бяха прекалено щастливи и безгрижни. Имаха всичко, което искаха. И сега падаха. А щом стигнеха до земята, сблъсъкът с нея щеше да е толкова силен и болезнен, че щеше да разруши всичко.
- Спри. Спри до тук, Мат. Не си на себе си.
Каза тя, поклащайки невярващо глава. Никога не бе вярвала, че прави грешка, пускайки го в живота си. Всеки миг, който беше с него, бе незаменим, неповторим. Нищо друго не й трябваше освен него самия. Обичаше го прекалено лесно, прекалено много, прекалено над допустимото. Бе му позволила да се превърне в нейното всичко, в смисъла на живота й. Бе забравила себе си някъде по пътя, поставяйки го едва ли не на пиадестал. Възхищаваше се на доброто му сърце, на смелостта, която проявяваше, когато всички други се страхуваха, на любовта, с която я даряваше ден след ден.
Вивиан усети как една гореща сълза пада по лицето й, как я предава въпреки упоритите й опити да бъде силна. Виждаше как една любов си отива и не знаеше какво да направи. Дали това беше краят? Дали всичко щеше да свърши до тук? Едва ли. Сърцето й го обичаше безусловно, не бе готово да го пусне и да продължи да бие без него.
- Мисля... мисля, че трябва да си дадем малко време, Мат. Да преосмислим случилото се.
Погледът й се спря върху неговия. Виждаше кристално в очите му болката си, отразена на неговото лице. Надяваше се единствено, че няма да я намрази, че ще я разбере. В този момент Вивиан имаше нужда да остане сама. Трябваше да преосмисли живота си и да си припомни коя всъщност беше. Тежеше й, че го оставя сам, точно сега, когато си личеше, че има нужда от нея и подкрепата й, но тази битка беше нейна. Трябваше да се изправи сама срещу болката си и да я победи, защото в противен случай никога нямаше да постигне покой със самата себе си.
- Обичам те, Мат. И вероятно винаги ще те обичам. Но трябва да отмъстя за това. А в една война няма място за слабости. Защото ти си моята слабост.
Скофийд избърса сълзата  от лицето си, преглътна буцата, заседнала в гърлото й и поклати глава. Пукаше й прекалено много. И тази любов щеше да я унищожи. Изпитваше неконтролируем гняв към Отокс, към това, което им бяха причинили. Не само нея, но и на неговото семейство, на половината хора в интерната и околностите. И тя възнамеряваше да ги спре, дори да бе единствения войн на бойното поле.



But I still remember, the pain of december.

_________________
only know your lover when you've let her go
And you let her go.

Maybe one day you will understand why
Everything you touch all it dies.

avatar
▲.Vivian
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 77
Join date : 28.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Matthew. on Пон Дек 02, 2013 11:23 pm

Матю я гледаше така сякаш го бяха попарили с вряла водя, тя не говореше сериозно нали? Не можеше да говори сериозно. Вчера искаше да не го местят, а днес.. Днес вече искаше да го остави, защото бил „слабост” Приятелката му... така де вече не знаеше как да я нарече наистина.. та Вивиан, опредeлено си беше загубила ума..
-Не говориш сериозно Вивиан, хайде бебчо стига си се шегувала. – започна той, като се приближи към нея, но това което разчете в очите й, го накара да се отмести.. Това наистина не можеше да бъде реално, не му стигаха проблемите с баща му.. не му стигаха проблемите на сестра му, скапаната зараза, която бе убила детето му... ами сега и това.. "Това живот ли беше? Колко още трябваше да страда, за да бъде спокойна скапаната съдба? Не бе ли страдал достатъчно, когато майка му бе умряла? Не бе ли страдал достатъчно, когато сестра му се измъчва? Не бе ли страдал достатъчно заради скапаната болест, която не засегна само него, но и тези който обича? Не бе ли изстрадал достатъчно?" – питаше се той, но сякаш нямаше да му бъде върнат отговор.. Сякаш съдбата просто се подиграеше с него, сякаш искаше да му отнеме малко по – малко здравия разум, да му отнеме всичко, което обичаше.
Но какво пък нямаше да покаже смелост, нямаше да й се моли или кланя..не това не беше Матю покрай нея се бе размекнал, бе се превърнал в типичен женчо, който постоянно се радваше и любуваше на приятелката си.. Но вече НЕ. Край. Беше се опарил достатъчно. Матю Картър се скри отново зад маска си, а на лицето му се бе покачила една безчувствена физиономия, очите му бяха спрели да излъчват топлината, която излъчваха когато беше около нея. Нямаше да й го прости, но не можеше и да я мрази.. дори и този момент да му се искаше именно това.
-Знаеш ли какво Вивиан, не ми пука. Така наистина е много по – добре. Тази връзка беше обречена на провал. – каза й той като се засмя студено. Точно така ето го и Матю, който всички познавахме, онзи задник, който повечето не понасяха и ето го от две години на сам не бе излизал на повърхността, а сега беше там отново, пазейки това, което се случваше в него. Пазейки сърцето му, което сега беше разбито и смачкано като носна кърпичка.
-Много добре направи Вивиан, тъкмо се чудех как да ти кажа, че баща ми е твърдо решен да премести мен и Ана в друг Интернат. Сега поне няма да ти бърша сополите или да гледам ревливите ти сцени, които щеше да направиш. Все пак винаги си обичала да драматизираш. – каза студено и безчувствено той, а в гласа му се бе появила онази ирония с която говореше винаги.

_________________

Can you go,
Birds flying high you know how I feel
Sun in the sky you know how I feel
Breeze driftin' on by you know how I feel
avatar
Matthew.
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 39
Join date : 26.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by ▲.Vivian on Вто Дек 03, 2013 4:19 pm

Don't you ever say I just walked away.

Тя беше сама. Напълно сама. И това беше всичко, което знаеше. Нямаше на кого да сподели как се чувства наистина, нямаше рамо, на което да се упре, нямаше никого. Отново се превръщаше в самотния войн, който бе била толкова дълго време. Беше грешка от нейна страна като смяташе, че нещата можеха да бъдат различни. Тези три години, в които бе до Матю, те бяха просто една изживяна мечта, която бе приключила прекалено бързо. И винаги щеше да си задава въпроса какво можеше да бъде ако не бе решила да търси своето отмъщение. Започваше война, за която нямаше никаква гаранция, че може да спечели.
- Знаеш ли, прав си. Това трябваше да приключи много по-рано. Дори не трябваше изобщо да започва. – огорчението в думите й я издаваше. Искаше й се да бъде студена и безразлична към него, но как, щом той бе нейното всичко? Сърцето й се късаше само като гледаше това негово изражение, маската, която използваше за самозащита. Те бяха напълно еднакви в това отношение, прекалено инати, за да си признаят истина, която би ги накарала да изглеждат слаби в лицето на другия.
- Вината наистина е твоя. Ако не беше ти, никога нямаше да бъда заразена, никога нямаше да ми се наложи да убивам собственото си дете. Но всичко е наред, скъпи. Ще понеса и това.
Сърцето й се свиваше, а после рязко изпомпваше кръвта по вените й. Биеше като лудо, болеше го. Не искаше да си тръгва от него, просто искаше отново да си позволи да бъде слаба, защото в момента бе по-уязвима от всякога. Нуждаеше се от топлата му прегръдка, имаше нуждата просто да подпре глава на рамото му и да поплаче за мъничко, да вдишва онзи специфичен аромат на кожата му и да повярва, че всичко ще бъде наред. Но беше невъзможно.
Той беше просто момче. Не разбираше какво е чувството да обичаш момиче. Някой ден щеше да му се иска да е бил по-добър мъж, но не я слушаше, не се интересуваше как боли, докато не загубеше онази, която е искал, само защото я приема за сигурна, за даденост.  И всичко, което е имал е унищожено. Но той беше просто момче. Не разбираше.
- Сега виждам, че не съм била нищо повече от даденост за теб, Мат. Благодаря все пак, че ми отвори очите. Прекалено дълго живях в лъжа. И дори не си струваше.
Каза тя, поклащайки разочаровано глава. Отново й се искаше да заплаче. Като малкото  момиченце, което бе преди. Вероятно щеше да плаче цяла нощ, но не и пред него. Нямаше да се унижава отново. Нямаше да го моли да остане заради нея. НЕ. Виждаше, че Матю отново се превръщаше в старата си версия, онзи, който казваше, че не го е грижа за нищо. Но тя го познаваше по-добре и от самия него, знаеше, че всъщност казва всичко, защото е наранен. Искаше да го оправдае пред себе си, поне подсъзнателно го правеше, но и знаеше, че този път не биваше да го прави.
Скофийлд се приближи към него, спря на крачка разстояние, а ръката й сама се стовари върху лицето му.
- Няма да ти позволя да се държиш по този начин с мен, Картър. Мислех, че досега си го осъзнал.
В ледените й ириси затанцуваха огнени пламъчета, които бяха отражение на нейните емоции – гняв, болка, страх. Не беше сигурна как щеше да продължи от сега нататък, но бе решена, че нямаше да търси помощта на семейството му, нито неговата. Нямаше да му позволи да стане зависима от него. Предпочиташе да го мрази, но знаеше, че колкото и да опитва, няма да успее.




But your just a boy, You don’t understand how it feels to love a girl. Someday you’ll wish you were a better man, you don’t listen to her, You don’t care how it hurts until you lose the one you wanted 'Cause you taken her for granted. And everything that you had got destroyed. But your just a boy.

_________________
only know your lover when you've let her go
And you let her go.

Maybe one day you will understand why
Everything you touch all it dies.

avatar
▲.Vivian
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 77
Join date : 28.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Matthew. on Вто Дек 03, 2013 5:36 pm

Гледаше я и повдигна вежда когато го зашлеви, оставяйки парещето чувство в него, но това не му направи впечатление, преглътна болката си и се засмя иронично като я поглеждаше в очите.
-Виждаш ли Вивиан... Винаги си мислела, преди да действаш.Поредното доказателство, каква кучка си.– каза й той , а ясно можеше да се види, че бе успяла да го ядоса. Присви очи и прецени ситуацията.нещо,което не се отдаваше на Мат той се загледа в нея с празните си очи. Той се озова зад гърба й,ръката му стисна нежният й врат и изви главата й назад.Той я повдигна с лекота от земята и докосна устни до ухото й.
-Защо никога не разбираш кога да спреш Вив?Защо винаги си просиш белята и то с мен.-той изцъка с език и хватката около врата й се затегна за момент..но след това я отпусна. Не трябваше да го прави.Той я пусна и стисна зъбите си в недоволна гримаса.
Погледна я и поклати глава.Беше безсмислено дори да си мисли,да я нарани. Просто го вбесяваше и привличаше и...Мразеше я толкова силно в момента, колкото мразеше и себе си.Това бе по-странно от колкото можеше да предположи. Дори мисълта за това го ядосваше.Матю се обърна с гръб към нея и си тръгна по пътя оставяйки я зад себе си.Изнервяше го.Вбесяваше го...Искаше да я нарани, както тя бе наранила него.. Искаше да превърне живота й в същински Ад, а направише ли го нямаше да спре, но въпрса беше, че не можеше да започне да прави това. Просто онази хубавата част от него, не му позволяваше.. защото прекалено много го обичаше.
- Няма да ти позволя да се държиш по този начин с мен, Картър. Мислех, че досега си го осъзнал.- изимитира я Александър с жалко подобие на лигав глас и изпръхтя. Извъртя очи,сякаш бе тийнейджър.Какво по дяволите? Може би не беше прав да й се заяжда така,но този Матю, който показваше сега никога не е бил мил,за да се държи мило.Всъщност точно това му бе големият проблем.Той извади кутията цигари от джоба си и си извади една. Погледна цигарата преди да прокара език по нея,той потърси с едната си ръка запалката по джобовете си,но осъзна,че няма такава.Спря се и се обърна към Вивиан.
-Ей куку,имаш ли огънче или да помоля Луната?-засмя се и се приближи към нея,пъхна цигарата между устните си,а очите му изпиваха тялото й.Защо трябваше да бъде толкова ужасно секси?Защо?!Само го предизвикваше и дразнеше.Той усети как настръхва и изруга на ум.Никак,никак не беше честно. Не повече никога нямаше да й се поддаде, а да не говорим, че можеше и да не я види никога повече, след като баща му бе толкова решен да го премести, да го махне от този интернат.. а тогава.. е тогава щяхме да се сбогуваме с прекрасния Мат.

_________________

Can you go,
Birds flying high you know how I feel
Sun in the sky you know how I feel
Breeze driftin' on by you know how I feel
avatar
Matthew.
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 39
Join date : 26.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by ▲.Vivian on Вто Дек 03, 2013 7:08 pm

It's not me, it's not you.
There's a reason.

Вивиан винаги бе смятала, че в целия й хаотичен живот, наподобяващ пъзел с изгубени части, Матю бе единствения, който никога нямаше да си тръгне от нея. Или поне, че нямаше да му е толкова лесно да го стори както искаше да накара на нея да й се вярва сега. Тя знаеше, че отвъд тази маска на безсърдечното момче, той бе повече от наранен. Той също страдаше по загубата на тяхното дете, също искаше отмъщение от Отокс и също бе с разбито сърце, защото връзката им приключваше по този начин.
Ироничния му смях сякаш се забиваше като ножове в сърцето й, караше кожата й да настръхва, отричаше с цялото си същество, че той може да се превърне само в една сянка на себе си.
Следващото му действие меко казано я изненада. Сърцето й заби меко казано като лудо, готово да изхвръкне от гърдите й. Плътните й розови устни се разтвориха леко, давайки й шанса да си набави нужното количество кислород, а златните й кърдрици се разпиляха от двете страни на лицето й. Инстинктивно се опита да се откъсне от ръцете му, но не можа. Накрая просто се примири и остана още мъничко в ръцете му.
Когато чу думите му, се опита да се засмее. И всъщност й се получи. Сладникавото й кикотене се разнесе наоколо заедно с лекия полъх на вятъра, който караше кожата й да настръхва от студа. Въпреки действията му, тя бе сигурна, че никога нямаше да я нарани. Не и физически. Затова просто изчака докато я пусне и го погледна с присмешка, заковала ледените си ириси в неговите.
- Защото не си нищо повече от един глупак, който си мисли, че може да ме нарани.
Отвърна му тя и поклати наивно глава, а по устните й още стоеше малка сладникава усмивка. Вивиан прокара пръсти през косата си, оправяйки непокорните си къдрици и облиза устните си, които бяха станали повече от студени.
Скофийлд го наблюдаваше докато си тръгваше и заедно с това усмивката й се стопи. Болеше я да го гледа такъв, обърнал й гръб, сякаш вече не бяха нищо по-различно от обикновени врагове, които целяха да превърнат живота на другия в Ад. А всъщност тя искаше той да бъде щастлив. Но въпросът бе дали е възможно някой от тях да почувства това отново, когато сърцата им бяха разбити от изгубените надежди и омразата, която тровеше душите им. Усещаше това злокобно чувство вътре в себе си, сякаш я задушаваше и убиваше всичко добро в нея. Идеше й да крещи, но знаеше, че никой няма да я чуе.
Блондинката остана сред градината с фенерите, скръстила ръце пред гърдите си. Сякаш чакаше нещо, но дори самата тя не знаеше какво. Просто стоеше насред зимния фон, надявайки се, че нещо ще се промени. Сълзите отново напираха в очите й, а погледът й стана бездушен и празен. Сякаш с него си бе отишла една част от нея. И в действителност беше вярно. Без него, тя никога нямаше да бъде същата.
Минута по-късно, виждайки го как се връща, обърканата й гримаса не закъсня. Нацупи се, чувайки думите му и поклати глава. Приближи се до него, нахално взе цигарата измежду устните му, докосвайки пръстите си до тях и я скъса пред лицето му.
- Върви по дяволите, Матю. Ти си като Шерлок, но с мозъчни травми.
Каза му заядливо и пусна скъсаната цигара в краката си, смачквайки я. Въпреки всичко, все още го намираше толкова секси, когато бе ядосан. Сякаш всяка клетка в тялото му крещеше, а тя бе единствената, която можеше да потуши пожара в него.


But you're just a boy, You don’t understand.

_________________
only know your lover when you've let her go
And you let her go.

Maybe one day you will understand why
Everything you touch all it dies.

avatar
▲.Vivian
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 77
Join date : 28.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Matthew. on Вто Дек 03, 2013 8:23 pm

Матю я гледаше и поклати глава, като мина с ръцете по лицето си търкайки го, а секунда по – късно извади нова цигара, заедно със запалка. Да просто искаше да я подразни.Запали цигарата си,а сладкият никотин изпълни дробовете му.Издиша димът,който се завъртя около него,впи се в дрехите му като аромата на уличница. Матю отново потърка лицето си и огледа Вивиан. Това,което тя казваше му се струваше смешно и дори трагично. Момчето се приближи още малко към нея и отново си дръпна от цигарата. Наведе главата си към Вивиан и издиша дима,като в същото време отново го вдиша през носа си.Подсмихна се и доближи устни до нейните,като издиша,а отровният дим се уви отново около него,но присъединявайки и малката мис Вивиан към тях правейки една много грешна и гореща тройка. Картър остана на милиметри от устните й и прошепна.
-Ооо сладка..Колко пъти още тази нощ ще ме пратиш по дяволите? Не прекаляваш ли вече? Знаеш ли Вивиан, ти никога не си знаела какво значи да обичаш, винаги всичко, което си докосвала е умирало. Е уби и мен.- той се отдръпна от нея и преглътна.В действителност чак след като каза това Матю осъзна колко голяма истина имаше в думите му.Това го зарадва,защото в крайна сметка бе осъзнал какво изпитваше точно в този момент и определено не беше онази обич точно към тази жена, а и знаеше къде е отговорът на въпросите им.
Той си дръпна отново от цигарата и очите му отново потъмняха до черно.Ръката му изведнъж се стрелна към нея и я уви около кръста й.Матю я придърпа към себе си с лекота и издиша отново дима в нея.
-Честно Вивиан, ако можеше да ме пратиш в ада.Бих се позабавлявал така...А другото, което ми се върти в главата е колко ли си пускала вътре в себе си ей така без да е нали разбираш...гаджето ти ?.-е..Това бе една от страните на Матю в това състояние...Тази,когато не е ядосан.Рядко срещаната му,но по-добре тя от колкото тя,но смесена с гняв.Тогава е..Забавно.В момента му беше забавно, да се държи с нея по този начин. Та не го ли заслужаваше? В действителност какво според вас заслужаваше Вивиан, да я остави и да не я погледне повече? Да и аз така мисля. Но защо Матю да го прави, като можеше да й изтрови нервите, да ги попили малко и да върви по тънката граница, докато малкия конец на нервните й окончания не се скъсаше и тя не избухнеше. Не се почувстваше точно така както бе накарала него да се почувства? А искате да знаете как се чувстваше наистина той? Разбит. Попилян, не знаеше кой е, беше премазан от съдбата, а сърцето му бе разбито на парчета, парчета които той нямаше да позволи да бъдат събрани.

_________________

Can you go,
Birds flying high you know how I feel
Sun in the sky you know how I feel
Breeze driftin' on by you know how I feel
avatar
Matthew.
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 39
Join date : 26.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by ▲.Vivian on Сря Дек 04, 2013 3:50 pm

Go ahead, laugh at the girl who loved too easily.

Гледаше го такъв, напълно очужден, толкова далечен от нея, колкото никога не си бе и помисляла, че могат да бъдат. Да, вярно, че в началото на запознанството им отношенията им не бяха никак розови, но с времето и с доста жертви от тяхна страна, се преоткриха взаимно. Научиха се да бъдат точно онази половина за другия, която ги превръщаше в съвършеното цяло. Онова, което бе невъзможно да се разпадне отново на части, но ето, че бе по-счупено от всякога. Парчетата бяха разпилени навсякъде и едва ли някога отново щяха да намерят правилното си място. В такива моменти Вивиан се питаше дали бе постъпила правилно, дали си заслужаваше да пожерства щастието си и това на Матю заради омразата, която изпитваше и жаждата да съсипе онези копелета от Отокс, които бяха превърнали живота им в Ад.
Вивиан стисна очи, за да ги предпази от цигарения дим и постави отбранително длан върху гърдите му, мъчейки се да го накара да се отдръпне. Тази негова близост... подлудяваше я. Караше съмненията отново да плъзват из съзнанието й и да не знае какво всъщност иска. Тя въздъхна тежко срещу меките му устни и прокара език по своите. Чувайки думите му, сякаш сърцето й спря да бие. Колко още болка трябваше да понесе, колко още хора, които обича трябваше да загуби? Дали цената на нейното отмъщение всъщност не й струваше загубата на собствената й душа? В този момент Вивиан се чувстваше съвсем сама в целия свят, нямаше никой, който да я разбере, който да я подкрепи. Сякаш отново се учеше да ходи, но този път ръката на майка й я нямаше. Блондинката преглътна буцата, заседнала в гърлото й и с горчивина отново го засшлеви, но този път по-силно, карайки лицето му да се извърти на страни. Отстъпи назад и впи сините си ириси в неговите, а по изражението й си личеше, че душата й бе разкъсана, бе се изгубила в самата себе си и вече не знаеше кое е правилно и кое грешно.
- Предпочитам да ме мразиш, Картър. Предпочитам това, отколкото да бъда до теб, знаейки, че ме обичаш просто от съжаление. От съчувствие към бедното момиче, което винаги е било само във всичко.
Накрая просто не издържа на непрестанните му нападки и избухна. Започна да крещи, а горещите сълзи се търкулваха по лицето й, издавайки колко много мъка всъщност изпитваше. За пореден път му бе позволила да я види слаба, ранима, уязвима. Бе му позволила да я види в светлина, в която никой друг не я бе виждал. И не й пукаше дори да изглеждаше смешна в очите му.
- И не смей да го отричаш, защото те чух да го казваш на един от „безценните” си приятели, Мат. Чух те, когато започнахме връзката си. Мислеше си, че няма никой наоколо, но аз бях там.
Вивиан продължаваше да крещи, приближи се до него и удари безсилно с юмрук по гърдите му, но силно се съмняваше, че изобщо го е заболяло. В момента имаше чувството, че стои пред един напълно непознат, който никога нямаше да разбере думите й.
- Ироничното в случая е, че те обичах прекалено много, за да те оставя да си отидеш. Преструвах се, че не знам нищо, но болеше всеки път, когато си спомех думите ти – „Тя никога няма да си тръгне. През целия си живот е търсила някой, който да я обича, а сега, когато й дадох надежда, че го е намерила, няма да има силите да ме остави”. Беше прав, скъпи. Не си тръгнах, защото се надявах, че някой ден ще ме заобичаш по начина, по който аз обичах теб.
Скофийлд поклати глава разочаровано, но всъшност й се искаше да умре. Искаше този Ад, в който живееше да приключи и да се избави от цялата болка, която отравяше душата й. Не искаше повече да бъде тъжното момиче, което всеки гледа със съжаление. Предпочиташе просто да изчезне, защото бе сигурна, че ако го направи, никой дори няма да забележи липсата й.
- Давай, смей се на момичето, което те обича прекалено лесно!

But you're just a boy, You don’t understand.

_________________
only know your lover when you've let her go
And you let her go.

Maybe one day you will understand why
Everything you touch all it dies.

avatar
▲.Vivian
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 77
Join date : 28.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Matthew. on Чет Дек 05, 2013 2:47 pm

Болката от думите й беше най – силното, което някога можеше да му се случи. Не искаше повече от това, не можеше да издържи повече от това.
-Сбогом, Вивиан. – заяви той тихо и пресипнало, сякаш не можеше да насили гласа си да звучи по –силен. Щеше да я избягва колкото можеше повече, защото най – голямата рана се бе отоврила. Скандала с баща му, думите на Вивиан, загубата на бебето, раздялата им точно в най – трудния момент, точно когато той имаше най – голяма нужда от нея... И въпреки, че имаше Ани.. знаеше, че ще е сам, ще се чувства сам. По лицето му се стече една гореща сълза, той никога не плачеше, не беше плака, но си обеща, че това е първата и последната сълза, която щеше ад пророни в живота си. Никога повече.
Отдалечаваше се бавно, но достатъчно бързо, че да не му се иска да се обърне да я погледне за последно, нямаше да го направи. Нямаше да й покаже, че го боли. Защото пред нея, нямаше да показва нищо повече, единственото, което щеше да й покаже от тук на татък е колко много нямаше да му пука за нея. А думите й, че я е обичал по задължение от съжаление.. Не те не бяха вярни и искаше да й го изкрещи, но нямаше да й достави и това удоволствие. Бавно Матю влезна в интерната, като се отправи към стаята си, когато влезна се радваше, че съквартиранта му го нямаше а той просто не издържа и започна да блъска и да изпуска яда, който се бе събрал в него точно в момента. Просна се на леглото и гледаше в тавана и сега какво? Чакаше да види дали действително баща му щеше да г премести, чакаше да види края на живота си, който бе свършил още преди да е започнал. Защото без Вивиан той се чувстваше празен, самотен и недовършен, тя беше неговата половинка, притежаваше го, беше само нейн, но всичко бе свършило и нямаше връщане назад. Нямаше да я моли, нямаше да плаче за нея, не дори нямаше да й покаже как се чувства.
Колкото й да му беше трудно да седи далеч от нея, нямаше да й позволи да го до съсите, нямаше да й позволи да го направи напълно луд какъвто беше станал в момента.

_________________

Can you go,
Birds flying high you know how I feel
Sun in the sky you know how I feel
Breeze driftin' on by you know how I feel
avatar
Matthew.
Отмъстител
Отмъстител

Брой мнения : 39
Join date : 26.11.2013

Вижте профила на потребителя

Върнете се в началото Go down

Re: Градината с фенерите

Писане by Sponsored content


Sponsored content


Върнете се в началото Go down

Върнете се в началото


 
Permissions in this forum:
Не Можете да отговаряте на темите