Every path bring me back to you, again and again..

by **Наталья.** Чет Авг 13, 2020 9:47 pm

You could destroy me but i still love you

Наталья не знаеше как точно трябваше да постъпи. Не знаеше вече как да се държи или как да успее да избягва срещите с Андрей, колкото и да се опитваше сякаш не се получаваше. Просто не ставаше, всеки път се получаваше едно и също. Всеки път уж за малко, уж щяха просто да поговорят, ала всеки разговор се превръщаше в скандал, от който нито единя излизаше добре – нито другия. А Наталья не можеше да преглътне онази болка, която все още се намираше в душата й, не можеше да я излекува нито времето нито нищо до сега. Тя си седеше настанена в сърцето й и просто не искаше да се откъсне от него. А накърненото й сърце сякаш не й позволяваше да му прости и всеки път се водеха едни и същи разговори, макар и ужким да бяха спряли да го правят. Но просто всички винаги водеше до това и нито тя, нито той просто можеха да го спрат веднъж започнал подобен разговор. И както всеки път тръгваха в различни посоки.

Беше се затворила в спалнята си и не й се искаше да излиза от там, но в същото време имаше чувството, че щеше да се задуши между тези четири стени. Не можеше да седи повече затворена. Бе решила, че няма да посещава часовете така или иначе днес. Просто искаше един ден спокойствие от фиаското скандали, които вече се случваха всеки ден, а ако не посетеше часовете със сигурност нямаше да срещне Андрей и може би нещата щяха да са малко по – добре, поне днес. Бе изчакала да мине определено време, а след това с удоволствие просто се изнесе от стаята си, внимавайки някой да не я забележи, че излизаше от интерната. Първоначално смяташе просто да се разходи зад оградата, но сама не бе разбрала точно кога се бе насочила към гората. Дори не бе осъзнала, че го правеше. Навлизайки навътре. Чувствайки се странно.

Но го правеше. И то защото колкото по – навътре навлизаше, толкова повече се събуждаше интереса й да разгледа наоколо. А и започваше да се чувства малко по – добре от това нещо, макар и с всичките проблеми в главата си с всичко, което постоянно се въртеше в нея. Опитвайки се да размисли, да се опита наистина да даде шанс на Андрей нещата да се подобрят, да имат поне някакви приятелски отношения. Уви какви приятелски отношения можеха да имат, когато доверието й в него бе напълно изгубено и сякаш просто не можеше да го върне колкото и да й се искаше да го стори, колкото и голямо желание да имаше да го направи. Ето, че не можеше и това при всеки техен раговор беше повод за поредния скандал. За поредната доза нерви, които и двамата изразходваха. Тя опитвайки се да му обясни, че просто не можеше да преглътне онова което й бе причинил. Колкото и да се опитваше да го направи. При всяка караница, тя сякаш се връщаше в онзи съдбоносен ден, който бе предопределил отношенията им. Бе съсипал всичко във връзката им и то не по нейно желание.

Всичко се бе случило заради това, което той бе сторил. Тя нямаше вина за това, надяваше да не е имала. Така и не можеше да си обясни с какво точно го бе заслужила, какво точно бе направила, за да заслужи подобно отношение от него. Подобна постъпка, която със сигурност не бе постъпка на някогото, който обичаше. От онзи ден на там, Наталья постоянно си напоняше, че той не я е обичал или може би просто никога не бе държал на нея по начина, по който тя държеше на него. Явно просто с нещо бе заслужила всичко, което той бе сторил. Но така и не намираше отговор на този въпрос, а всеки път, в който попиташе, той постоянно повтаряше, че нямал избор, че трябвало да го стори, че трябвало да му вярва. Но как да му вярваше?! Нямаше как и тя много добре го знаеше, знаеше и че когато някой обичаше истински никога не би постъпил така с любимия си човек. Може би и за това тя с това си мислене, не можеше да види нещата по друг начин. Разума й сякаш не й позволяваше да го види както той го виждаше. И макар да бе така, Нат просто не можеше да му прости случилото се едва ли някога щеше да успее да го стори. Макар и да му обясняваше, че й трябва време. Е това време сякаш не помагаше особено и въпреки, че му бе казала, че при следващия подобен разговор и приятелски отношения нямаше да имат, ами тя продължаваше да прави опити за това. Макар и не особено добри, защото точно в този момент, тя самата бе излезнала за да не се види с него, за да избегне поредния скандал, за това и сега се намираше тук.

Залисана в мислите си, дори и не бе усетила точно колко време бе прекарала в гората, сякаш вървеше без цел и посока и дори не бе разбрала къде точно се намираше и колко точно навътре бе влезнала. Не знаеше как се бе случило това, ала ето, че бе станало и тя просто нямаше какво да стори. Просто мислите й бяха толкова объркани и неподредени, опитвайки се да ги подреди, но сякаш не се получаваше особено добре. Сякаш въпреки всеки нейн опит не се получаваше. Времето си минаваше, а тя продължаваше да мисли, за всичко което се бе случило последните седмици, за всичко казано от деня на срещата й с Андрей тук, до днес. Ала не намираше нищо, за което можеше да се хване да даде дори и малка част каквото и да е било доверие. Не ставаше и това сякаш започваше да я дразни все повече и повече. Опита се в един момент да спре, усещайки че отново сякаш не й достигаше въздух, сякаш не можеше да диша. Трябваше да спре да мисли за него. Тръскайки главата си , опитвайки се да се наслади на гледката наоколо на прекрасните дървета, които в действителност пораждаха някакво страно чувство в нея. Всичко в тази гора бе странно и тя го знаеше отлично.

Осъзнавайки, че на вън бе започнало да се свечерява. Слънчевите лъчи се виждаха все по трудно наоколо. Осъзнавайки колко точно се бе бавила и че бе прекарала по – голямата част в обикаляне на гората, забравила за всичко останало, обляна в мислите си. Спирайки на мястото си, дори не разбираше как точно се бе озовала толкова навътре. Просто сега щеше да поеме по обратния път да се върне обратно в интерната гледайки да не пропусне вечерята поне. Да точно така щеше да стори и това можеше само да се надява, че нямаше кой да я хване от къде точно се бе върнала, защото знаеше, че точно ако това се случеше щеше да има проблеми. Обърна се тръгвайки в обратна посока, тоест връщайки се от там от където смяташе, че бе дошла. Макар и да не бе особено сигурна. Тръгвайки в тази посока, но загледана отново в краката си, за миг от секундата дори не усети кога се сблъска в нечие тяло. Сепвайки се кой по дяволите можеше да се разхожда в гората. Откскачайки крачка назад наистина неочаквайки човешко присъстие тук в пределите на гората. Опасявайки се, че можеше да е някой от преподавателите и точно в този момент я бяха хванали в гаф.. Вдигайки глава срещна погледа от който се притесняваше цял ден да не срещне...

– Искара ми акъла, по дяволите. - започна вглеждайки се за миг в очите му преди да ги откъсне от неговите и да отклони погледа си. – Какво правиш тук, Андрей?! Защо не си в интерната? - попита го, като отстъпи крачка назад.. Ето .. точно в този момент Наталья наистина не знаеше как точно трябваше да се държи с него. Какво и кога трябваше да му каже или как да постъпи. Защото просто действително, усещаше чувствата, които имаше към него, те все още бяха в нея, а Нат много добре знаеше, че той щеше да е единствения, когото някога щеше да обича, че любовта й към него все още бе в нея.. ала достойството й, егото й, бяха наранени и не й позволяваха да му даде шанс да оправят нещата. Доверието й към него бе изгубено и това също й пречеше. Та пита ви как изобщо можеха да бъдат приятели, когато тя буквало не знаеше как точно трябваше да се държи с него. По какъв начин да разговаря с него. На моменти наистина й бе ужасно трудно да го стори. И това й пречеше, дори в този момент. - Та каква е причината да си в гората? – подкани го отново, като този път обаче надигна погледа си и го срещна с неговия. Колкото и трудно да й бе в този момент да го гледа в очите.

Epsilon

by **Andrey Markovic** Пет Авг 14, 2020 4:09 pm

Откакто бе разбрал,че Наталия също бе в интерната нещо в него се пробуди,нещо в тялото и душата на Андрей се пробуди към живот смятайки го за знак от съдбата.Знак който да му покаже,че спокойно можеше да оправи нещата по между им,че можеше да й докаже че той все още я обичаше,все още държеше на нея и искаше да са заедно,въпреки случилото се,въпреки онзи ден който бе преобърнал свата им с краката нагоре,разделяйки я завинаги от него.Ала само така можеше да я предпази,само така можеше да е жива дори далеч от него,дори и нещастна и тъжа важното бе че бе жива.Другото някак си щеше да се нареди,някак си щяха да успеят да намерят път един към друг,знаеше го или по скоро се надяваше да се случи.Не искаше да прекара живота си далеч от нея,не искаше завинаги да останат разделени и скарана.Искаше някой ден да се помирят,да разберат че не могат един без друг,че любовта им не може да си отиде тъй лесно и че каквото и да им се случеше те щяха да останат заедно завинаги.Карайки сърцето му да вярва,изпълвайки го с надеждата че можеха да оправят нещата.Надявайки се да можеха,особено щом бяха в един интернат и срещите им тук щяха да са чести,може би покрай тях двамата пак щяха да намерят пътя един към друг,кой знаеше.Всичко бе възможно и Андрей вярваше в това или поне в началото бе така.

Преди да усети какво се случваше всеки път при техен разговор,как се стигаше винаги до скандал.Каквото и да правеха те не постигаха консенсус за нищо,карайки се дори за най-дребните нещо,стигайки винаги до онзи повратен момент от живота им който като че ли ги бе белязал тъй силно че не можеха да продължат живота си.Чувствайки се безсилен срещу опърничавите й думи и действия,не желаеща просто да му прости да му се довери че това бе най-доброто за нея,ала тя не го разбираше,не знаеше защо в действителност той го бе сторил.Не знаеше абсолютно нищо,не знаеше тай как самият се бе почувствал от това си действие,как още не можеше да изтрие ужастното чувство в себе си което се бе загнездило в душата му от онзи миг в който прободе тялото й с онзи нож,разкъсвайки плътта й,губейки я завинаги.Карайки я да го намрази,да го лиши от любовта си и да страда не само за стореното но и за раздялата им,която го измъчваше всеки ден.Неспособен да промени миналото,не че би го сторил ако само така можеше да спаси живота й би го сторил пак само и само тя да е жива и да е добре,пък дори и далеч от него.На него му бе достатъчно да знае че е жива,а дали щеше някога да му прости и да се върне при него бе съвсем отделна тема,която самият той не искаше да коментира.Надявайки се поне на приятелството й,което по всичко което се случваше до този момент не изглеждаше да има шансове да се получи.Усещайки малко по малко как тя се отдръпваше още повече от него не знаещ какво да стори за да я върне при себе си.Опитвайки какво ли не,но като че ли не бе достатъчно и той просто бе безсилен да я убеди в противното,знаейки си нейното и това е.

Ала въпреки това той не спираше да я търси,да я наблюдава дори от страни гледайки как протича живота й,чудейки се защо тя бе тук и до къде го бе докарала или по скоро той до къде я бе докарал с действията си които не искаше да й се отразят така просто...трябваше да спаси живота й а това бе единственият начин да го стори.Знаейки още тогава че нещата след това няма да са розови,но въпреки това го стори не предполагайки че нещата щяха да я докарат до тук или че самият той щеше да изпадне в подобно положение.Но нямаше значение какво бе сторил или защо техните го бяха пратили тук,важното бе че се намираше тук,както и тя надявайки се че все някой ден щяха да оправят отношенията им.Мислейки си че днес можеха да поговорят и да изяснят нещата само че тя така и не бе дошла на уроците днес.Проследявайки всеки следващ ала нея я нямаше,което го караше да изтръпне чудейки се къде бе това момиче.Изпускайки последните няколко часа,предвидливо взимайки няколко неща от стаята си за всеки случай.Тръгвайки да търси Наталия из целият интернат само че не можеше да я открие никъде,не можеше да се е изпарила освен ако...не би посмяла.

Сещайки се къде тази луда жена можеше да тръгвайки да я търси и да я върне преди някой да е забелязал,че я няма.Внимателно измъквайки се от интерната преди някой да го е видял,внимателно изнизвайки се насочвайки се към гората.Навлизайки навътре в нея търсейки къде е Наталия,мислейки да я извика но знаеше че най-много да я изплаши и да побегне от него а той не искаше това,искаше да я открие и да я върне жива и здрава в стаята й,добре знаейки какво се случваше по тези места,продготвен предварително за всичко което можеше да им се случи.Не спирайки да я търси и да се чуди къде можеше да е тя виждайки как слънцето залязваше и скоро животните които обикаляха горите щяха да излязат и да я нападнат а той не искаше това,можеха да се карат но въпреки това не искаше нищо да я наранява.Още повече да бъде разкъсана от диви животни.Скапвайки се от търсене,като тъкмо да се чуди как да я намери и в този момент я видя пред себе си стояща в делечината озъртайки се като изгубена сърна отдалечила се от стадото си.Приближавайки се към нея като тя очевидно можеше да си гледа в карата и се блъсна в него,виждайки как се бе учудила че той бе тук,нормално по принцип нито един от двамата не биваше да са тук но ето че бяха.

-Същото бих попитал и теб,Наталия.Какво правиш тук?!-попита я като не й отговори веднага какво той самият правеше тук не знаейки какво да й каже,дали имаше смисъл да й каже каквото и да е било,но май бе добре да й каже,все пак може би нямаше да се скарат този път.-Дойдох да те търся,нямаше те цял ден,нито в уроците нито където и да е било и се притесних за теб.Добре ли си?-попита като се приближи към нея опитваше да скъси дистанцията по между им което не бе най-доброто решение май но не можеше да стои далеч от нея,пък и тук бяха сами така че каквото им да им се случи никой нямаше да разбере.Опитвайки се да прикрие чувствата си,които изгаряха душата му и които не можеше да контролира ставайки му все по-трудно с всеки изминал ден.Надявайки се тук поне да могат да поговорят на спокойствие.-Дойдох да те прибера в стаята ти,на сигурно място,знаеш че тук не е безопасно да се мотаеш.Особено сама.Не искам да пострадаш.-приближи се още малко към нея неусетно как я бе бутнал в едно дърво опирайки тялото й в него,не спирайки да я гледа в очите й които макар и гневни го хипнотизираха и той не можеше да спре да иска да е близо до нея.Повдигайки ръката си и нежно погалвайки лицето й усещайки как дори от този лек допир тялото му потрепера от онези топли чувства в сърцето му които трябваше за е заровил,ала не бе успял и те още горяха в него въпреки всичко.Неспособен да се откъсне от нея.

by **Наталья.** Пет Авг 14, 2020 5:43 pm

You could destroy me but i still love you

Бе сигурна, че отговор нямаше да получи. Знаеше, че нямаше да получи отговор или така просто си мислеше. Може би все пак щеше да й отговори. Но може би .. може би и тя в същност не знаеше какво правеше тук или по – скоро знаеше, но не бе сигурна дали трябваше да му каже каквото и да е било. Просто бе наистина трудно да приеме, че всички онези чувства все още бяха в нея. А тя си мислеше, че ги нямаше, че бяха изчезнали, но уви ето, че при всяка близост с него си доказваше точно обратното. Просто не бе готова да му прости бе по – силно от нея, сякаш не можеше да се пребори с това чувство, не можеше да се пребори сама със себе си и просто да се опита да бъдат дори просто приятели. Нещата трябваше да се подобрят, но те сякаш се влошаваха вместо това. И тя сякаш започваше сама да се дразни на всичко това, което се случваше.

- Аз ами.. аз просто честно да ти кажа не знам.. Разхождах се. Как какво?! – отвърна му като не знаеше дали трябваше да му каже наистина какво правеше тук. Знаеше ли? Знаеше, много добре защо бе тук и защо бе напуснала пределите на института. Не можеше да му каже, не можеше да каже какво да направи, как да го стори и как да постъпи спрямо него. Как да оправи някак нещата или нямаше да успее никога отново да му се довери, искаше й се наистина, но не можеше да се пречупи нещо в нея.. може би бе страха, че щеше да я нарани отново, че отново щеше да я предаде, да предаде доверието й и всичко което можеше да направи за да му се довери. Не бе сигурна дали трябваше да му даде втори шанс, не бе сигурна, че трябваше да го прави. - Да ме търсиш? Аз не съм малко дете, Андрей. Нямам нужда някой да ми е детегледачка. – отвърна на думите му като просто наистина мислеше това, което казваше.

По простата причина, че нямаше как да го стори. Нямаше как да не му отвърне така. Дори и не бе реагирала на останалите му думи, в действителност бе ги чула, но сякаш не искаше да каже нищо. Не искаше да задълбава, в нищо от това. Не искаше.. защото знаеше, че отново щеше да бъде наранена, отново щеше да я боли. Не желаеше това. Мислеше чувствата си, за отдавна забравени, но в действителност се оказа напълно грешно. Грешно защото просто те винаги си бяха в нея. Андрей бе първата й любов. Бяха заедно от кога?! От деца ? Горе долу наистина бяха деца. Но сега вече не бяха. Мислеха и можеха да отговарят за действията си, а Андрей сякаш не искаше сам да се замисли над това, което й бе сторил. На начина, по който се бе отнесъл с нея. На начина, по който я бе предал и .. ами просто не трябваше да се доверява отново. Знаеше го не искаше да го прави. Не трябваше да го прави искаше й се да са добре. Но ето, че дори и да задържат пет минути без да го сдъвче не ставаше. А от там идваше нещо коренно различно. Защото Наталия само чоплеше и чоплеше в случилото се.

Но преди да се усети.. ами усети близостта му, усети как тялото й се сблъска с дървото зад нея. Усети близостта на Андрей. Карайки тялото й да потръпне, но не искаше да си го признае. Нямаше да го признае в момента дори и пред себе си. Макар, че нямаше как да не настръхне кожата й дори когато надигна ръката си да погали лицето й. Карайки я да притай дъх за секунда. Но сякаш в този момент не можеше да се отдръпне, не бе сигурна, че искаше да го стори. Трябваше да го стори. Трябваше да се отдръпне преди да се поддаде на чувствата, които точно в този момент бушуваха в тялото й. Защото просто не можеше да пренебрегне точно тези чувства. Просто бяха твърде осезаеми когато бяха толкова близко един до друг. – Пак те питам, да ти приличам на малко дете? – подпита го отново. Като повдигна погледа си опитвайки се да откъсне очите си от неговите. – Можех и сама да се прибера. Нямам какво да се притесняваш за мен. Можех и сама да се прибера – добави, като се отдръпна от него и се загледа нанякъде, но не и в него. – Смятам, че ще е най – добре да се отдалечиш. – каза го преглъщайки едвам – едвам. Защото просто не знаеше колко дълго можеше да издържи на тази близост и да не се поддаде на изкушението.

Трябваше да се сдържа, не можеше да позволи на чувствата й да продължат в нея. Не трябваше да го прави, не искаше да го прави. Но ето, че с всяка секунда в която той бе близо до нея, просто не трябваше да се поддава, ала беше толкова трудно да го стори. Защото той все още бе толкова близко до нея. Бе толкова близо, че просто не можеше да не потръпва при всяко въздъхване от негова страна. Не можеше да се въздържа, бе някак толкова трудно да го прави. Бе толкова сложно всичко това което се случваше в момента. И тя с всяка секунда се чувстваше все по - объркана и по - объркана. Сякаш сама се объркваше все повече и повече и не можеше да стори нищо, за да предотврати всичко това. Просто й се искаше да седи на страна от него. Ала той не й позволяваше. Не й даваше да си поеме дъх преди всяка тяхна среща. Не го позволяваше и това й пречеше. Това й бе причината, да не .. ами да не посети днешните часове. Да ги пропусне и да дойде тук в гората, за да намери миг усамотение. Което сякаш не се получаваше дори и тук не го бе намерило. Дори тук, той я бе последвал. Давайки й да разбере, че просто нямаше как да избяга от чувствата си.

Epsilon

by **Andrey Markovic** Пет Авг 14, 2020 7:30 pm

Разходка из забранените гори?!Много интересно място си бе намерило това момиченце,дали наистина бе случайно тук или бе умишлено търсейки причина да го избегне или да почувства адреналин.Нещо което самият той не знаеше защо можеше да й е,но както и да е надяваше се наистина просто случайно да е попаднала тук,а не целенасочено защото ако бе така тя щеше да си има сериозни проблеми заради подобни желания,а той тук с нея също щеше да бъде наказан покрай нея.Нещо което той не искаше да се случва,но въпреки това бе тук търсейки я искайки да я върне жива и здрава обратно в интерната.Все пак горите се славеха с какви ли не животни,кои от кои по-опасни не се знаеше тя на кои щеше да попадне и какво можеха да й сторят,колкото и да се правеше на силна нямаше как да се пребори с всичко тук и Андрей много добре знаеше това.Опитвайки се да я предпази от всяко зло както винаги до сега го бе правил дори и самата тя да не знаеше за много от нещата които той бе сторил за нея,колко пъти бе я спасявал от опастностите,дори от най-голямата спасявайки живота й,ала губейки я като нещо повече.

Опитвайки се да не мисли за това,да разкара тези мрачни мисли от главата си и просто да я върне в интерната и нищо повече,не искаше да се карат,не искаше поредният скандал да се зафихри по между им а тя като че ли точно това искаше да се случи.Чувайки думите й,които бяха меко казано хапливи и неприятни за слуха му,карайки го да се чувства зле от всяка крачка направена към нея получавайки само и единствено грозни думи или обиди,хладно отношение и куп недоверие.Все неща които дразнеха до полуда Андрей опитвайки се да остане спокоен,да не реагира остро на думите й и просто да я успокои да я накара да се почувства по-добре,само че реално не знаеше как можеше да го стори.Чудейки се какво да й каже или направи без да запали фитила на поредният скандал,който тя очевидно искаше да започнат ала той не желаеше и щеше да се опита да потуши всичко преди да се е случило.

-Може и да не си дете,но не знаеш как да се защитаваш.Не можеш да се браниш ако нещо или някой те нападне в тези гори,за това не бива да идваш тук сама,това е.-говореше й кротко и смирено,не смяташе да пори с нея или да се изрази тъй като би го сторил по принцип,защото така само щяха да се скарат още повече а той не искаше това,особено в момента като тя бе толкова близо до него,като самият той галеше лицето й и си спомняше онези прекрасни мигове които някога бяха имали,а сега бяха само спомен който го топлеше нощем надявайки се някой ден да възроди всеки един от тях.Понечвайки да я помилва пак,но се сдържа отмествайки ръката от лицето й,чувствайки я толкова далечна,толкова чужда че самият той не знаеше дали щеше да може да продължи живота си без нея.Него тя бе целият му свят,а сега без нея бе напълно изгубен искайки да я върне при себе си но не знаеше как да го стори,чувствайки се много зле от този факт надявайки се скоро да намери отговорите които му трябваха.

Междувременно смяташе да се опита да я прибере без да се карат,без да правят поредната патърдия и шумотевица,защото така само щяха да ги хванат тук и наказанието щеше да е най-малкият им проблем.Знаейки добре какво се случваше с хлапетата които ходеха в гората не искаше нещо подобно да сполети и нея за това бе най-добре да се връщат,ала като че ли краката му не се поместваха и те стояха там искайки да прекара малко повече време с нея.-Да,можеше вървейки в грешната посока.Пътят към интерната е в другата посока.-поправи я не искаше да се заяжда а просто да й покаже и да види че самата тя не можеше да се оправи тук и че единствено щеше да се лута из горите и нищо повече,посрещайки нощта тук а на сутринта не се знаеше дали изобщо щеше да е жива.-Защо?Притеснява ли те нещо?!-попита като нарочно се приближи към нея,като самата тя избяга от него.Хващайки едната й ръка усещайки как телата им потрепериха,а след това положи другата си ръка на лицето й,погалвайки го нежно гледайки я с влажен поглед.Не откъсвайки очите си от нея усещайки онези чувства в себе си все по-силно надигащи се,готови да го превземат.Нещо което и стана и той се остави по течението им,приближавайки лицето си към нея и в миг сля устните си с нейните.Нежно и бавно той ги раздвижи,милвайки ги приятно както някога бе правил,пускайки ръката й,слагайки я на кръста й придръпвайки я към себе си.Усещайки отново нещо приятно и отдавна забравено спирайки да мисли за това какво щеше да му стори тя след секунда,искаше просто да се наслади на момента им,макар и кратък да е.

by **Наталья.** Съб Авг 15, 2020 8:38 pm

Разбира се очакваше точно подобен отговор от него. Не знаела как да се защитава и така нататък. Да явно в очите на Андрей тя винаги щеше да си остане едно малко и беззащитно момиченце, което вечно щеше да има нужда все някой да я спасява. Макар и да не бе така. Макар и той изобщо да нямаше ни най – малка представа как точно бе протекъл живота й последната една година. Нямаше си никаква идея, а това не знаеше дали някога той щеше да го получи, дали щеше да разбере през какво бе преминала, как се бе чувствала и какво действително я бе довело до момента, в който родителите й бяха решили да я пратят на това забравено от Бога място. Защото точно това бе. А още повече и всичко, което бе довело идването й тук. Не бе само това, че бе срещнала отново Андрей. А тя бе пределно наясно какво щеше да стане, ако майка й разбереше, че той е тук. Определено нищо хубаво и със сигурност доста бързо щеше да намери някое друго място на което щеше да бъде изпратена, само за да я държи далеч от него и то с причина. Но сякаш не искаше да разбира, че бяха на едно и също място.

И все пак това не означаваше, че можеше да му прости. Наистина, как можеше изобщо да го стори, след всичко което бе преживяла до този момент. Оставете всичко случило се на рождения й ден, ами останалото след това. Всичко, което бе последвало бе в следствие на всичко, което се бе случило тогава. Всичко бе реакция срещу предателството му, всичко бе реакция, срещу нараненото й сърце, което я болеше ужасно много и Наталия просто не знаеше как можеше да премине през това. Сърцето й бе толкова смазано, мислейки си че бе погребала цялата болка, но с появата на Андрей, просто нещата бяха протекли по много по- различен начин. Сърцето й се бе оказало отново кървящо, отново я болеше, от спомена. Отново всичко сякаш се случваше в съзнанието й сякаш бе вчера и наистина раната, която зееше в душата й се бе отворила отново. Карайки я да не може да се държи нормално с него. Макар и наистина да искаше, то просто не се получаваше каквото и както и да го правеше. Не си мислете, че Наталия не правеше опити да го стори, наистина се опитваше. Но то просто не се получаваше.

Всякаш болката бе много по – силна от нея и всеки път в борбата й за надмощие тя спечелваше битката и й доказваше, че нямаше как да се получат нещата. Не и на този етап. Знаеше, че нямаше да могат да бъдат приятели, не и с чувствата, които съществуваха в тях. Беше му го казала. Той нямаше как да го отрече. Не трябваше да го отрича, защото просто нещата седяха по този начин и нямаше как да бъдат променени и тя го знаеше. Онази любов, която Наталия изпитваше към Андрей, макар и забулена с мъглата на болката, нямаше как да я променят. Нямаше как да я накара да изчезне и да не й напомня всеки божи ден, че съществуваше в нея. Напомняйки й дори и сега в момента, с близостта, която имаше между тях. И това.. Това не трябваше да го бъде. Ала ето, че се случваше. – Няма как да знаеш дали мога или не. Все пак къде беше Андрей последната една година?! И защо не присъстваше в живота ми, за да знаеш дали мога или не мога? – започна, все пак решила да отговори на думите му, нямаше как да ги пренебрегне и не искаше да го прави. – Така, че като не знаеш, просто не бъди толкова сигурен в това, което казваш. – добави, като нямаше да му спестява нищо. Просто никога не го бе правила преди, сега едва ли щеше да започне да го прави. Дори и с тези им отношения, които дори не бе сигурна, че можеше да нарече отношения.

Просто не можеше да го прави повече, не знаеше дали бе редно или не бе редно. Ала всичко това й идваше в повече. Опитвайки се да пренебрегне всичко останало, опитвайки се да бъде сигурна в себе си. Да бъде сигурна в него, ала ето, че дори и когато си го помислеше само сякаш едно гласче в главата й се обаждаше доказвайки й, че просто това бе невъзможно или пък не. Не бе сигурна дали бе възможно или не. Но в този момент просто не можеше да му се довери и тя го знаеше. Доверието се градеше с голям период от време. Ала ето, че се губеше за броени секунди и Наталия не бе сигурна, дали това доверие просто трябваше да съществува отново. Не бе сигурна, че можеше да бъде изградено както бе преди. Не можеше да бъде сигурна, че нещата щяха да се наредят някога, както той се опитваше да я убеди в това, карайки я да се замисля, дали да не направеше бегъл опит да се случи всичко това, ала ето, че в мига, в който се опиташе да го стори и сякаш разума й нашепваше, че не трябваше.

- Е тук може и да си прав за посоката. Но само това и то защото не съм прекарала достатъчно време като теб тук, за да съм запозната с подобни места или пък с посоките – въздъхна леко след като му бе отговорила, чудейки се дали просто не трябваше да се приберат и май само това бе единствения й вариант да се не са толкова близко един до друг, да не стоят толкова дълго време в една компания. Уви обаче Наталия не предполагаше какво можеше да се случил или какво щеше да се случи, тя нямаше как да знае какво щеше да се случи след час или пък два .. - Не ме притеснява, но не трябва да е така. По – скоро може пък да ми е неприятно знаеш ли?! – попита го накрая като се надяваше, че може би хапливите й думи щяха да го накарат да се отдръпне от нея, защото близостта му не я смущаваше напротив, показваше й че тя все още го искаше до себе си, просто не можеше да си го позволи сама на себе си в момента. Усети новото изтръпване на тялото си в мига, в който ръката му хвана нейната, а другата отново се настани на лицето й. Осъзнавайки, че той също усещаше всичко това. Карайки я да преглътне и да замръзне на място, не усещайки какво точно щеше да се случи. И точно в този момент се случи, преди да усети устните му бяха върху нейните, карайки всяко едно нервно окончание в тялото й да се изпъне, сърцето й сякаш да ускори пулса си, а крачетата й да омекнат.. Но всичко бе толкова хубаво, жалко, че Наталия се усети какво правеше след няколко секунди, защото не трябваше да го прави.

Отблъсна се от него, като очите й срещнаха неговите, а на лицето й се бе появила непозната гримаса, гледайки го с неодобрение, опитвайки се да му покаже, че не можеше да прави така. - Какво по дяволите правиш?! – подхвана го, като наистина не бе сигурна дали трябваше. Но просто не се сдържа, трябваше да седи далеч от него. Знаеше го. – Не можеш да правиш така, когато на мен не ми харесва. – добави опитвайки се да прикрие всичко, което се бе случило с тялото й в този момент, да прикрие учестения ритъм на сърцето си и задъхването след целувката им.. за това и се опитваше да седи на разстояние в този момент, сякаш за да скрие именно това. Да не бъде видяно от него. Уви дори и да не го осъзнаваше в този момент, Андрей я познаваше прекалено добре. И това, че се отблъсна от него едва ли бе прикрило онова, което тя бе изпитала в този момент.

by **Andrey Markovic** Нед Авг 16, 2020 4:39 pm

Бе права за едно нещо,той не бе до нея през последната една година.Беше далеч от нея но не по собствена воля,а защото родителите й така бяха решили,защото самата тя не искаше да го вижда.Ако зависеше от нея не би я оставил никога,дори и след онова нещо което бе сторил с нея пак не би за него тя бе целият му свят,живота му и отнемайки му я бяха убили всякакво желание за живот,оставяйки го разбит неспособен да живее отново нормален живот.Знаейки че само и единствено той бе успял да съсипе връзката им,че ако не я бе наръгал с онзи нож никога нямаше да се разделят,но и добре знаеше че ако не го бе сторил тя щеше да е умряла,щяха да я убият а това той никога нямаше да го преживее.Както бе казвал и преди предпочиташе тя да го мрази отколкото да е мъртва и лежаща два метра под земята с безжизено тяло,което той никога нямаше да може да върне обратно към живота.Знаейки че само и единствено с постъпката си бе успял да обърне хода на историята й,знаейки че така щеше да спаси живота й,само така тя щеше да е жива и да не познае смъртта в близко бъдеще,нещото което той бе избегнал плащайки огромна цена за случилото се.Разделяйки се с нея,чувствайки че част от него бе умряла в онзи ден,смятайки че никога повече нямаше да я види отново.Ала съдбата бе намерила пролука и възможност да ги събере отново изпълнявайки плана си за тях,изпитвайки ги отново и отново дали любовта им бе силна както си казваха или първата бурия щеше да я помете.За сега бурята помиташе всичко по пътя си не оставяйки нищо след себе си,само че надеждите на Андрей че някой ден тя щеше да се върне при него не угасваха,стояха живи както запален фар насред вълните.Чакайки я тя да се върне при него.

Жвеейки с тази мисъл,с тази надежда че утрешният ден щеше да е по-добър от днешният,че може би това че бяха тук заедно малко по малко щеше да им помогне да се сближат отново и кой знае какво можеше да се случи,дали приятелство или нещо повече.Приятелство което според нея бе невъзможно заради чувствата им,давайки му голяма надежда и сила знаейки че нейните чувства бяха все още в нея,щом казваше подобни слова нямаше как друго яче да бъде освен да е така като си го мислеше.Защото ако любовта й си бе отишла нямаше да й пречи да са приятели,а щом й пречеше имаше нещо дълбоко в нея горящо тъй силно както същото нещо гореше и в неговото сърце,силно и невъзможно да бъде потушено.Знаейки че това можеше само да ги изгори в пламъка на любовта от който ако отново посегнеха към него нямаше да има връщане назад.Нещо което Андрей искаше повече от всичко на този свят,искайки тя пак да е негова,пак да са заедно и всичко да е както преди само че добре осъзнаваше че това нямаше как да се случи,не и към този момент.

-Знаеш къде бях,добре знаеш че ти не ме искаше до себе си,знаеш че вашите не ме допуснаха до теб,а не защото аз не исках да те виждам.Не обвинявай мен за всичко което си преживяла през тази една година,за това че си достигнала дъното.Защото аз също се чувствах зле,аз също страдах но не те карам да се чувстваш зле от това.А ти не спираш да ми навираш в лицето какви ли не неща,кога ще спреш?-опитваше са да остане спокоен но като ме ли тази жена нарочно искаше да се караше с него разваляйки всеки негов опит да се сближат,да бъдат поне нещо подобие на приятели и да спрат да ровят в миналото и да си простят и да продължат напред,само че тя като че ли не искаше да се случи нещо подобно.Търсейки поредният повод да се скарат само че този път той не смяташе да се карат опитвайки се за пореден път да потуши желаният скандал.-Не е нужно да си прекарала много време за да знаеш посоките и как да се ориентираш в гората.Да се надявам се да не прекараш толкова време колкото мен тук и скоро да имаш право да напуснеш този затвор.-наистина щеше да се радва за нея ако тя напуснеше този затвор,ако се върнеше към нормалният си живот.Да бъде щастлива дори и той да не бе част от този живот,надявайки се поне един от двама им да е щастлив и доволен от живота който водеха.

-Съмнявам се,ако ти бе неприятно нямаше да искаш да говориш с мен,а ти не спираш да го правиш.Виждайки нещо в очите ти което ти се опитваш да скриеш ала аз виждам въпреки това,не можеш да ме излъжеш,запомни го.-отвърна на думите й като скъсяваше дистаницията с нея отново и отново знаейки че не биваше да го прави,ала го правеше и не искаше да спре да го прави.Искаше да продължат да не мислят за света или за миналото им,искайки поне за миг да забрави за всичко и да се пуснат по течението на чувствата си.Надявайки се че целувката му който не остана неоценена,усещайки как й бе подействала тя.Знаейки си как точно тя се бе почувствала в този момент,усещайки как тялото й бе реагирало на всичко случило се в този момент.Не способна да го излъже с думите си,знаейки какво точно бе усетил и че ако не я бе пуснал ,тя все още щеше да е в ръцете му.Които отново я придърпаха в ръцете му взирайки се в очите й които бляха тъй близо до нея.-Не е ли очевидно,Наталия.Целувам те...показвам той какво означаваш за мен и какво чувствам.Не смей да казваш че не чувстваш същото,добре знам какво усетих преди малко.-приближавайки се пак към нея и отново целувайки я пак като обгърна с ръцете си лицето й,задържайки я.Не позволявайки й да се измъкне от него,не спирайки да я целува усещайки как сърцето му щеше да изхвръкне всеки момент,как не можеше да отдели устните си от нея.Неспособен да спре да я целува,искайки да го прави отново и отново.

by **Наталья.** Нед Авг 16, 2020 6:15 pm

Наталия не предполагаше, че той щеше да постъпи по този начин. Нямаше изобщо и как да предположи, но ето, че той бе сторил точно това, което тя не бе очаквала. Изненадвайки я отново с действията си, с това че не очакваше да я целуне. Не очакваше, че можеше да предприеме отново подобни действия, но ето че го бе сторил. Припомняйки й за пореден пък как тялото й изтръпваше дори при подобна близост. Извъртя очи чувайки думите му естествено, че щеше да й отговори по този начин, естествено, че щеше да й каже всичко това. Познаваше го прекалено добре, за да знаеше какво щеше да й каже, как щеше да постъпи, само и само да избегне последвал скандал. Което можеше да се случи, ако продължаваше да прави подобни неща. Надявайки се да не тръгне да я целува отново. Защото определено това не правеха приятелите, а те нали ужким такива щяха да са, но явно той просто не можеше да седи далеч от нея, особено когато чувствата им бяха такива, а тя все още ги усещаше в себе си. Толкова трудно беше да го направи да седи далеч от него. Но го правеше. Правеше го залъгвайки себе си, залъгвайки и него дори. Но дали успяваше това бе съвсем отделен въпрос.

- Разбира се, че ти не си виновен, ти не ме тласна към депресията, ти не ме нарани, ти не разби сърцето ми. Не, Андрей ти не направи всичко това с мен. Добре, щом си казал, че си невинен, невинен си. Повече няма да чуеш думичка. – каза му като присви очи срещу него. Надявайки се да си остане там където беше и да не се приближи към нея, повече от необходимото, защото наистина й бе изключително трудно да продължава да седи далеч от него, особено след целувката им. Поемайки си дълбоко въздух, опитвайки се да мисли за различни неща, неща които не бяха свързани с тях, неща които определено не бяха имали заедно. Но след това чу следващите му думи, които я накараха да се разсмее. – Андрей, ти все още вярваш, че ще си тръгнеш някога от тук ли?! И двамата знаем, че нито аз- нито ти, ще напуснем това място. И дори и да си тръгнем, от къде ще си набавиш лекарството? Много си забавен, знаеш ли? – попита го, като тих смях се откъсна от нея. Това си беше чистата истина, просто различна от това нямаше и тя се бе примирила с нея.

Нямаше какво повече да му мисли, знаейки че без това лекарство, просто нямаха да имат живот, стъпили на това място.. ами не бяха разбрали сигурно, точно в кой момент се бяха превърнали в нечии експеримент. Знаейки, че това нямаше да свърши добре за някого, ала Наталия какво можеше да стори, освен да спазва стриктно всичко това, което се искаше от тях, да ходят в часовете, да взимат лекарството си и да спазват правилата. Което май нито от тях не се бе случило днес на Наталия. Нито бе посетила часовете, нито си бе взела лекарството, което в момента дори не се сещаше, че не го бе сторила. А бе потъпкала и правилата, бе напуснала напълно пределите на Интерната, озовавайки се в гората по собствена презумция, само и само да седи далеч от Андрей. Което не смяташе да му го каже, разбира се, защото знаеше какво щеше да се случи. А и ако някой ги хванеше, последствията щяха да бъдат и за двама им. Дори се чудеше защо по – дяволите бе решил да я последва, като много добре знаеше, че не трябваше да го прави. Но ето, че го бе сторил и сега се намираха тук и двамата.

- Престани да си внушаваш неща, които ги няма. Гледам те по начин, по който гледам всички останали, да не се взе за нещо повече от тях? Беше нещо повече от всички, а сега си един от всички останали, така че не си прави грешни изводи и не ме целувай отново. Аз да лъжа?! Няма такова нещо. – отговори му като виждаше, как отново се приближаваше към нея. Нещо, което не трябваше да се случва, нещо, което не трябваше да позволява, но ето, че сякаш собствените й крака не искаха да се поместят. Не искаха да помръднат от мястото на което се намираше и съвсем скоро. – Нищо не знаеш, Андрей. Престани да си измисляш неща, които ги няма в този момент. Не искам да ги има.. и няма да ги има.. чувства? Някъде забравени отдавна. – продължаваше да се опитва да го накара да повярва в това, че тя не изпитваше нищо по – различно към него. Нищо, което не изпитваше към един непознат, но ето че сякаш той просто не искаше да повярва. Бе забравила сякаш колко наистина добре я познаваше. Опитвайки се да отрече очевидното.

Но ето, че точно това което си бе помислила, че щеше да се случи се случи. Доказвайки й , че тя не можеше да помръдне от мястото си, намирайки се отново в ръцете му, опитвайки се да се откъсне от тях, да накара тялото й да помръдне, но то самото сякаш не искаше това да се случи. Не искаше да помръдне и просто нещата не седяха по начина по който тя ги подставяше пред него. Опитвайки се да го излъже, че не изпитваше нищо, но всичко в тялото й я издаваше. Устните му намериха нейните. Отново. Притискайки я още повече в себе си, усещайки всичко, което се случваше с тялото й в този момент, показвайки му отново, че просто се опитваше да го излъже, но ето, че не й се получаваше… доказвайки й за пореден път, че чувствата й към него така й не бяха умрели. Опитвайки се да се откъсне. Събирайки цялата си воля да го стори, а когато успя да го направи прекъсвайки целувката му, на която тя не успя да не отвърне, просото най – безцеремонно го зашлеви. – Да не си посмял отново да ме целунеш. Престани да правиш така. Не ме целувай повече. - заяви му, като се опитваше да възвърне нормалното си дишане, като се опитваше да спре силното биене на сърцето си и да му покаже, че това не значеше нищо за нея. Уви не бе така и тя много добре го знаеше.

by **Andrey Markovic** Сря Авг 19, 2020 3:47 pm

Думите й бяха остри,неприятни за сушите му знаейки че ако вярваше само на тях би си помислил че всяка надежда тя някога да му прости бе изгубена и безнадеждна.Ала тялото й говореше други неща,нашепваше му за едни отминали чувства,онези отминали времена които изгаряха душата му още не успявайки да живее спокойно.Не успявайки да живее без нея,тя все още си стоеше в сърцето му.Заела го изцяло неспособна никоя друга да се докосне до него,ками ли да се намести в него.Подобно нещо бе напълно изключено и невъзможно,той обичаше само една единствена жена и това бе Наталия.Друга никога нямаше да обича,никога нямаше да обикне друга,обичаше само нея.Имаше очи само за нея,личейки си от километри,че я обичаше и искаше отново да са заедно.Желаейки го повече от всичко на този свят,само че тя се дърпаше и това не му допадаше.Искаше да спре да се заяжда с него,ала тя като че ли не искаше или й харесваше да се карат.Все още не разбираше тази й страна защо го правеше и дали това бе някаква защитническа реакция от нейна страна.Смятайки да го разбере рано или късно.

-Забавна си,смяташ че погледа ти не те издава ли?Много добре те познавам Наталия,не е нужно да ме заблуждаваш.Вярвай си че ме гледаш като всички останали,аз знам истината.-отвърна на хапливите й думи,които наистина го бяха засегнали но той не падаше по гръб,продължаваше да държи на своето.Опитвайки се да не позволява на скандала да се разрасне,въпреки че вътрешно едва се сдържаше да не й отвърне подобаващо,но се спираше заради нея,заради всичко което някога бяха имали и което искаше да имат в бъдеще.Бъдеще което все още бе неясно и не се знаеше в каква посока щеше да наклони везните си,ала добре знаеше че щеше да положително,нещо в него му подсказваше че един ден двама щяха отново да са заедно.Тъй както някога бяха,дори по-щастливи и от преди.

-Забравени могат да са само ако продължаваш да се само навиваш на тази си теория,като гледам изобщо не е успешна щом си достигнала до това си състояние.-не успя да се сдържи й и каза нещо с една идея по-остро отколкото бе искал да прозвучи но и неговите нерви имаха своя предел,а когато тя му казваше че не го обичаше или че онова което лъхаше от нея бе само пренебрежение и хладнина,а от устните й усещаше нежност и топлина нямаше как да не се нервира на цялата ситуация която се развиваше пред тях в момента,самият той чудещ се до къде щеше да ги довело всичко това.До къде можеше да стигне?Дали не трябваше да спре,да стои далеч от нея и да остави нещата да се случат от само себе си,ала нещо не му даваше тази сила.Нещо в него не искаше да се отделя от нея и като магнит бе още по-силно привлечен към нея искащ да е по-близо до него,да усеща устните й по своите,докосвайки тялото й.Уещайки как то потреперваше при допира му,харесвайки му да ги усеща да знае че са там тъй както някога бяха,нашепвайки му макар и тихо и неуверено че чувствата й все още бяха там,скрити зад ледената маска която се опитваше да носи.

Нещо което не бе типично за нея и той добре знаеше това и въпреки всичко продължаваше да е около нея искайки да разкара тази й фалшива персона която бе сложила на преден план и да изкара истинското й аз,такова каквото бе знаейки че не бе най-красивата й версия,но нея обичаше като че ли повече от онова щастливо момиче което бе,знаейки през какво бе преминала и бе останала тук,знаейки какъв бе живота й без него.Готов да стори всичко само и само тя да се върне при него,склонявайки главата си,премахвайки гордостта си падайки на колене пред нея молейки я за прошка,опитвайки се чрез целувките си да я накара да се отпусне и да по-блага с него,но вместо това ставаше по-люта.А шамара който му бе завъртяла нямаше как да не даде реакция от негова страна,карайки го да наруши тихият си тон давайки едни тон по-високо,усещайки се как се изнервяше от поведението й.-Или какво?!Пак ли ще ме удариш?-попита като демонстративно я стисна за ръмената й,приближи я леко грубо към себе си вглеждайки се в очите й,като неговите рязко бяха сменили вида си,от нежни и мили бяха и превърнали в остри и готови да я разкъсат на хиляди малки парченца,усещайки се лекият гняв в него.Той не обичаше да му се отказва а сега с това нейно поведение предизвикваше една страна от него,която тоя определено не бе виждала до този момент.Виждайки как той се дразнеше от държанието й,пропилявайки всеки шанс двамата да имат добри отношения.

by **Наталья.** Сря Авг 19, 2020 6:30 pm

Не вярваше, че някога по някакъв начин щяха да стигнат до подобно положение. Не вярваше, че можеха да имат толкова лоши отношения. Ако я питате преди щеше да ви каже, че те никога нямаше да се разделят, никога нямаше да се скарат или пък да не иска да го види повече. Но ето, че въпреки всичко, което бе мислила някога точно това се бе случило, той я бе предал, бе я наранил, нещо което никога също не бе очаквала. Наталия бе надянала на лицето си маска, която искаше да отблъсне хората от себе си. Правейки се на нещо, което не бе била. Достигайки дъното, така както никога не си бе помисляла, че можеше да стори дори и в най – смелите си мечти, но ето че в крайна сметка го бе достигнала и се бе озовала тук.. заразена с някаква гадост, не способна да си тръгне от това място, знаейки че ако не приемаше лекарството на всеки 12 часа нямаше да оцелее. А сега и се бе оказало, че Андрей също бе един от учениците в интерната.

Което никак ама никак не й помагаше. Караше я да се чувства хем зле, хем добре. Защото дори и да говореше с майка си да я махне от тук ефекта щеше да е нулев, защото бе сигурна, че нямаше да я пуснат току – така да си тръгне. Знаейки за заразата, за експериментите, които правеха с тях, експерименти, които ами някой май не преживяваха, заразявайки ги с някаква гадост.. та дори и да искаше да си тръгне, никой нямаше да й позволи да го стори, щеше да си остане тук, заедно с него. И това нямаше да се промени. Колкото и да й се искаше, а знаеше, че колкото повече време прекарваше с него, толкова повече онази маска на лицето й просто се пропукваше. Усещаше го, по начина, по който реагираше тялото й при близостта му, по начина по който тръпнеше когато устните й срещнеха неговите. Знаеше го.. рано или късно щеше да се пречупи.

Колкото и да се правеше на силна, колкото и да се правеше, че не й пукаше за него. Колкото и да твърдеше, че не го обичаше, просто го виждаше, как малко по – малко щеше да се пропука и това … ами не знаеше дали бе добре, защото не знаеше дали дори и да се пречупи доверието в нея някога щеше да бъде същото спрямо него, дали отново щеше да му вярва. Но не трябваше да мисли за това, знаеше го. Знаеше, че ако го правеше щеше да се предаде много по – лесно от колкото трябваше. А не трябваше и тя го знаеше, присви очи срещу него, като тих смях се откъсна от устните й. – Нека те поправя, Андрей… познаваше ме, сега едва ли има нещо, което знаеш за мен. Познаваше онази невинна и плаха Наталия, която бе готова да те последва до края на света. Но тази Наталия умря в деня, в който ти съсипа всичко, което някога бяхме имали. – дали го лъжеше, ами да.. продължаваше да го прави. Макар и да знаеше, че той щеше да разбере. Щеше да усети всичко това. Защото онази Наталия, за която говореше никога не се бе променяла. Да бе извършила доста глупости след всичко, което им се бе случило. Но тя си оставаше – тя. Не зависимо под какви маски се криеше и какво му казваше.

– О, значи си можел и да лаеш. А можеш ли да хапеш? И до кое ниво съм достигнала, Андрей. До онова, което не е познато за теб? На мен ми харесва да съм такава. А не онази наивница, която сляпо и безрезервно ти вярваше на всяка дума. – отвърна също толкова хапливо на думите му, като знаеше, че нещата нямаше да превършат до тук, само дето не знаеше, каква изненада щяха да получат и какво щеше да коства на Наталия, това че дори не се бе сетила за лекарството си, което от своя страна щеше да е доста интересна гледка, но тя не знаеше какво й е подготвила съдбата. Нито пък какво щеше да й се случи в бъдещето. Но ето, че явно Андрей си мислеше, че знае. Според него, тя се преструваше, не бе това за което се представяше и никога нямаше да бъде. Уви Наталия можеше да носи маска, можеше да се прави на студена към него. Но дали щеше да успее да бъде такава още дълго. Определено сигурно и най – вероятно – не. Защото се познаваше и ако той продължаваше да прави така, това със сигурност нямаше да й е от помощ. За това и го бе зашлевила, за да не я целува отново, защото не знаеше дали щеше да успее да се сдържа още дълго и да продължава да е толкова хладна спрямо него. Защото той не й го позволяваше. Той не й даваше и продължаваше да се държи по начин, по който .. ами тя просто усещаше как краката й омекваха, а тялото тръпнеше…

Усещаше как сърцето й забързваше ритама си, а тръпките побиваха кожата й, карайки я да се изчерви. Но ето, че явно бе успяла да го радразни, може би и точно това бе чакала да се случи. Да го подразни и да се разкара от нея. Само, че знаеше едно, когато той започнеше да се държи така, значи или щеше да му мине или щяха да се скарат и отново да му мине, но не бе сигурна дали на нея щеше да й мине отново. Не знаеше как да се предпази да не я превземат собствените й чувства и започваше да се обърква прекалено много . Не сигурна в себе си и дали щеше да издържи на натиска, който той изпробваше спрямо нея. Усети как пръстите му се впиха в раменете й, дръпвайки я към себе си, така както никога не се бе отнасял с нея. Видя нещо в очите му, което никога не бе виждала. Нещо, което никога не бе насочвано към нея. Сякаш не бяха онези очи, които толкова много обичаше. Но не отмести погледа си от неговия. – Ако се наложи и ще потретя! – изсъска в лицето му като присви очите си. Макар и да усещаше едно странно чувство на притеснение, което се бе появило в нея, просто защото тази страна на Андрей бе напълно непозната за нея. – Не можеш да ме целуваш когато пожелаеш! Ние не сме заедно!

by **Andrey Markovic** Чет Авг 20, 2020 8:00 am

Опитваше се да не се засягаше от думите й,наистина се опитваше но тя наистина като че ли целеше точно това,да го нарани,обиди и съсипе.Показвайки му че той я бе съсипал,преминал до такава степен че да се отвръщаща от онова което тя се бе превърнала,само че една част от него му подсказваше че това е един огромен фарс.Цирк който тя умишлено разиграваше пред него само и само да му стане зле,да се отдалечи от нея и да я остави на спокойствие.Ала той не желаеше да го стори,напротив искаше да продължава да я натиска да е около нея и да провери до колко думите й и леденото й лице щяха да удържат.Онази малка частичка в него му подсказваше,че тя щеше да рухне,щеше да спре с престореното си поведение в мига в който той успее да пробие защитата ,която по всичко личеше че малко по малко се пропукваше.Тялото й я издаваше,показваше му как тя трепери в ръцете му,как устните й отвръщат на неговите спирайки се защото уж така трябваше,но добре знаеше,че тя не го искаше.Усещаше много неща идващи от нея и тези грозни и отдалечаващи го от нея думи бяха смешни.Познавайки я,познавайки тялото й той знаеше,че тя го лъжеше и в момента и каквото да й каже тя пак щеше да е остра към него.Отричайки абсолютно всичко казано от него.

Щом искаше така да играят,добре.Той също можеше да е остър,рязък и показващ разочарование от всичко което се бе случило по между им,все пак да той бе виновникът за всичко,ала тя не знаеше тайната която той ревностно пазеше от нея.Не искаше тя да научи истината за постъпката му,бе прекалено рано,тя не бе готова за това.Може би усетеше ли че има шанс думите му да я накарат да му повярва и да се върне при него може би би й казал,но сега бе изключено знаейки че тя ще го приеме като поредната лъжа,а то не бе и искаше щом й каже тя да му повярва.Нещо което със сигурност нямаше да е лесно,но махнеше ли тази фалшива Наталия от нея всичко щеше да е по-друго,знаеше го и щеше да стори всичко по силите си за да я премахне от нея ясно виждайки как трябваше да постъпи.Самата тя му даде отговорите на въпросите които искаше да знае,давайки му онова от което се нуждаеше за да я върне при себе си и той щеше да се опита да се възползва.

-Напротив познавам те много по-добре отколкото си мислиш,имай си нова версия на себе си,която смяташ че харесваш повече от предната.Вярвай си,но когато леденото ти лице се пропука и любимата ми Наталия се върне пак ще си говорим.-отвърна подобаващо на думите й като не смяташе да задълбава в темата или да се прави на приятно разсеян както до сега,щом искаше така да си говорят нека е така.Погледа му рязко се бе променил,излъчвайки нещо като смесица от две емоции.Хем я гледаше с обожание,хем я предизвикваше да продължи да му говори по този начин предизвиквайки я да е още по-остра към него знаейки перфектно какво щеше да й се случи в следващият момент.Предвидил собствените си действия,знаейки точно какво щеше да й стори и как още повече ледената й маска щеше да се пропука още повече и още по осезаемо щяха да се видят пукнатините по лицето й.

-Мога и още как,но внимавай че захапя ли те ще пищиш много,гарантирам ти го.Все още си същата Наталия,може да се правиш на нахакана но си същото момиче което ходеше по мен колкото и да го отричаш и двамата го знаем,все още си моя колкото и да го отричаш.-погледа му издаваше много неща,но не й онова което да й подскаже какво точно той може да й стори,загатвайки и леко с действията си които тя щеше да разбере до каква степен щяха да стигнат.Знаейки много добре какво смяташе да стори след малко така или иначе бяха сама можеше спокойно да се възползва от предоставената възможност.Която не смяташе да пропилява подобна златна възможност.Спускайки я по-силно и приближавайки я още повече към себе си оставяйки само някакви милиметри разстояние по-между им,толкова малко че усещаше дъха й който го докосваше нежно искайки да я целуне още сега само че първо щеше да я изкуши,точно както правеше в момента.

-Мога и перфектно знаеш,че макар и да не сме заедно мога да те целувам,докосвам или имам когато искам.Все още си моя Наталия колкото ида го отричаш,все още аз съм твой.Все още можем да правим всичко онова което някога правехме заедно.-накланяйки се към нея впивайки устните си в нея,целувайки я страстно и продължи смело.Движейки устните си в пълен синхрон с нейните,отпускайки захвата на едната си ръка и спускайки я към дупето й,където го намери и стисна лекичко.Притискайки я към себе си,усещайки как телата им се отъркваха едно в друго повишавайки желанията още повече в него,искайки да продължи да го прави.И го стори не й даде право да се измъкне от ръцете му,позволявайки на слабините им да се отъркват приятно едни в други подлудявайки го искайки я да не спира да я целува.

by **Наталья.** Чет Авг 20, 2020 10:28 am

Беше ли възможно някой да й обясни на какъв език точно му говореше? Защото определено той не искаше да разбере думите й и каквото и да му кажеше бе абсолютно без значение за него. Всичко бе просто сякаш си говореше, а думите й отиваха на вятъра и той не ги разбираше или по – скоро не искаше да ги разбере, каквото и да му кажеше, сякаш бе без значение и по никакъв начин той не искаше да погледне от нейната гледна точка. Да й покаже по някакъв начин, че може би щеше да я разбере някога. Как тя наистина се чувстваше, защото единственото, което изпитваше в мига, в който го погледнеше бе само и единствено угорчение от всичко онова, което се бе случило между тях. Сякаш дори и да искаше да го погледне по друг начин просто винаги това бе първото, което виждаше и това й пречеше да си помисли нещо различно, да иска да е около него. Действително да се опита дори и да имат някакви приятелски отношения, но това просто не искаше да се получи и я дразнеше все повече и повече. Карайки я да се държи по този начин. Карайки я да надянва онази маска на лицето си всеки път и да се опитва отново и отново да го отблъсква от себе си.

Което бе изключително трудно, защото колкото и да го отричаше, колкото и да залъгваше сама себе си и да се опитваше да лъже него. Просто тялото й сякаш си търсеше своето, онова, което знаеше че винаги щеше да й принадлежи, онова което просто не можеше да отрече, макар че го правеше постоянно последните седмици. Защото това бе единственото, което искаше да прави. Да не си признава истината, дали пък наистина не я бе страх от това, което можеше да се случи. Дали не я бе страх, че можеше да бъде наранена отново. Защото точно това очакваше да я нарани отново. Да я предаде и да разбие отново сърцето й, защото то все още бе точно такова. Разбито и просто сякаш щеше да е толкова трудно да залепи отново парченцата. Чудеше се дали то отново можеше да бъде същото както преди. А много добре знаеше едно единствено нещо, че онова чувство за самота, което постоянно изпитваше вътре в себе си. Онова парче, което сякаш липсваше в нея… Андрей бе точно това, което можеше да запълни самотата в сърцето й. Щеше да пасне идеално на парченцата, в които се бе превърнало сърцето й, слепвайки всичко заедно едно за друго.

Нямайки нужда от нищо повече, но Наталия не искаше да си го признае, че точно само и единствено той й бе нужен. Държейки се ужасно с него. Карайки го да й отвръща по начин, по който до сега никога не си бе позволявал. Получаваща абсолютно същите думи каквито заслужаваше държанието й. Правейки се на някаква каквато действително не бе, а дали не беше или просто винаги бе била такава и това бе част от нея. Но просто нямаше какво да отключи тази й страна. А след случилото се просто явно точно това се бе отключило в нея. Смятайки, че просто е защитна реакция, срещу случилото се. Може би и така бе, просто бе защитна реакция на всичко, което се случваше. А можеше и да не е. Не бе сигурна какво точно бе, но просто усещаше едно пропукване в нея, за което сърцето й сякаш копнееше и само разума й не бе особено съгласен с това което се случваше между тях, карайки я да се държи именно по този не типичен за нея начин. Или просто бе чувството й за самосъхранение, което не позволяваше на сърцето й да покаже, това което изпитваше в този момент.

– Няма вече твоя Наталия. Не го ли разбираш?! Няма какво да се пропука в мен, защото нищо от това не е просто някаква версия. Такава съм каквато винаги съм била, ти просто не можеш да разбереш, че сърцето ми вече не е твое. – отвърна на думите му, като за пореден път се криеше зад лъжите и зад това, което се опитваше да му внуши, че беше. Макар и да виждаше, че май не й се получаваше особено добре. Просто сякаш той не искаше да приеме това нещо, сякаш наистина я познаваше много по – добре от колкото Наталия си мислеше. Можеше да се прави, че не бе себе си. Но определено тя бе и винаги щеше да си остане себе си. Никога нямаше да се промени, но просто явно наистина се опитваше да предпази себе си по всякакъв начин от това да бъде наранена отново и да й коства поредната кървяща рана, не смяташе, че можеше отново да премине през всичко онова, което се бе случило преди година. Просто нямаше как да премине през всичко това отново. – Твоя?! Бях твоя и не съм сигурна, че някога ще бъда отново. Много правилно се изказа – ходих по теб, но вече не. – продължаваше ли продължаваше, но самия Андрей, определено се опитваше да се държи по друг начин. – Хах, едва ли имаш тази смелост да ме захапеш по какъвто и да е било начин. – добави накрая, преди … ами да чуе последвалите му думи не очаквайки, че можеше да звучи по този начин спрямо нея.. а камо ли тя спрямо него.

– Не можем, това не включва в опита за приятелство. Защото приятелите определено не правят така. – каза му, ала следващите му действия бяха още по изненадващи за нея. Усещайки прекалената близост на телата им, карайки я да потръпне, да усети онова което отричаше, да усети именно това, което той се опитваше да й покаже, че тя криеше от него или по – скоро се опитваше да скрие. Но Андрей за пореден път ясно й доказа, че нещата нямаше да станат по този начин, карайки я да се почувства както преди, усещайки как телата им се потъркваха едно в друго. Усещайки перфектното напасване на телата им точно както трябваше да бъде преди. Но ето, че сега просто нямаше как да си го признае. Макар и устните й сами да я издаваха, карайки я да отвръща на всеки допир до неговите. Пасвайки си идеално. Колкото и да се опитваше да се откъсне от ръцете му, просто той не й даваше това право. Едвам откъсвайки устните си от неговите. Опитвайки се да си поеме въздух, но сякаш бе заседнал в гърдите й. – Моля те… недей, не прави това.. не трябва и не мога да го правя. - усните й седяха на сантиметър от неговите, опитвайки се да се откъсне от всичко това, но сякаш не се получаваше, защото той бе обгърнал тялото й в хватка, която просто не можеше да откъсне тялото си от неговото.

by **Andrey Markovic** Чет Авг 20, 2020 7:07 pm

Тя не спираше,всячески се опитваше да прогони Андрей от себе си,само че той се бе заинатил като магаре на мост и бе твърдо решен да не й позволява да му избяга,да не си позволява словата й да го нараняват опитвайки се те да преминат през него без да им отдава никакво значение.Знаейки добре че стореше ли го щеше да стане само по-лошо,напрежението между тях щеше да се увеличи и тя щеше да получи желаното.А той определено не желаеше да й дава свободата да му избяга,да й угажда показвайки й че тя е права за тя,защото добре знаеше или по-скоро познаваше Наталия и знаеше,че всичко това бе просто една маскировка,фасада която щеше да рухне в мига в който спреше да се преструва на силна и намусена.Огорчена от действията му,които той все още старателно криеше от нея,не желаеше тя да знае нищо за подбудите му,опитвайки се всичко това да остане забулено,нечуто от нейните уши.Осъзнавайки колко тежко тя можеше да приеме нещо подобно,познавайки я щеше да се обвинява дълго време за това че не искаше да го изслуша или приеме обратно,знаейки какво е сторил за да спаси живота й.Познавайки тази Наталия той не би я подложил на тази болка,предпочитайки по заобиколен път да достигне до сърцето й и да я върне обратно при себе си.

Осъзнавайки как реагираше тялото й,устните й които отвръщаха на всяко негово действие въпреки хапливите й думи.Смятайки да й отговаря подобаващо,усещайки нещо в себе си което някак си му беше забавно дори,да се заяжда с нея изостряйки отношенията им а в следващият момент да я целува и притиска до себе си.Правейки каквото искаше или поне се опитваше да играе по свирката й опитвайки се наистина да не приемаше думите й буквално правейки се на приятно разсеян,слагайки една маска същата като нейната,отражение на на нея,на държанието й и на това което тя заслужаваше да получи за думите си,в допълнение към това не смяташе да спира да я натиска и да продължава да нахалства да я целува или притиска към себе си.Харесвайки му толкова много неспособен да иска да се спре дори за секунда.Напротив тя го нахъсваше повече и повече,искайки да й покаже ясно че тя продължаваше да е негова и думите й бяха фалшиви,излишни и за двама им нямало смисъл да си хаби думите си.-А ти не разбираш че това новата ти ти или старата сте мои и винаги ще останете мои.Говори каквото си искаш,но аз никога няма да се откажа от теб.Разбери го ти и аз пак ще сме заедно.-опивайки й се говорейки със същият тон какъвто бе нейният точно като нейно огледало,показвайки как думите й случваха спрямо него,колко го нараняваше с държанието си,не способен да го покаже.Не искаше тя да вижда болката и страданието му,не биваше и той го прикриваше много умело дори и тя не можеше да усети какво точно той криеше от нея,а нещата не бяха никак малко.Само ако знаеше...

Но той нямаше да й каже нищо,нито за причината за действията му нито за това което се случваше тук в интерната.Още по-малко за това,това бе тема която малцина знаеха,а тя не бе от тях и това можеше да я изложи на опасност,а не искаше подобно нещо.За това за сега по-добре да не знаеше тези неща,тя все още не бе готова за подобни разкрития в бъдеще за сега не можеше нищо да й сподели.Опитвайки се да я накара да поиска да се върне при него,да са отново заедно и да се обичат както някога че дори и по-силно.Надявайки се на едно общо бъдеще заедно с нея и с онова което можеха да имат заедно,мечтаейки си за този момент.Особено като бяха толкова близко един до друг искайки я още по-силно правейки въздържането му още по-трудно.-Ще бъдеш,ще се върнеш при мен помни думите ми,Наталия.-заяви й най-безцеремонно знаейки какъв коз държеше в ръцете си знаейки че с една дума можеше да затвори устата й завинаги ала не искаше да го прави,щеше да я боли а той искаше да избегне болката й.-Не ме предизвиквай,защото не знаеш как точно ще те захапя и колко ще те боли след това.-гласа му стана още по-леден троснат точно като нейният.Не можеш или по-скоро не искащ да спира да й говори така като я държеше в ръцете си,усещайки всички бушуващи чувства в себе си изгаряйки го силно и необоздано.Ала не смяташе да покаже нищо,просто не биваше и добре го знаеше тя не го заслужаваше,още не.

-Добре знаеш че с теб не сме просто приятели,има нещо много повече.-за пореден път й намекваше,че нещата по между им не бяха приятелски каквито тя се опитваше да ги изкара,дразнейки се че го слагаше в графа приятели като той бе за съвсем различно място не смятайки да се задоволи само с приятелството й,искайки нещо много повече от това.И един ден щеше да го получи.-Наталия...остави ни да се обичаме,не спирай чувствата ни..остави се да те превземат.-говореше тихо в ухото й докосвайки го нежно с устните си искайки да й покаже какво тя значеше за него и че въпреки всичко още я обичаше тъй лудо както в първият момент в който я бе срещнал.Искащ да я целуне пак само че в този момент чу някакви гласове зад гърба си усещайки се че тях открити.Ядосвайки се че не бе успял да я върне преди да забележат липсата й,спасявайки я както винаги.Сега ги бяха сгащили и щяха да бъдат наказани,знаеше го и нямаше измъкване този път.Каквото и да стореше това бе края на приятната им среща.Усещайки как надзирателите го откъснаха от нея,защото той така и не се откъсна от нея и ако не бяха те той никога нямаше да я пусне стискайки я здраво в прегръдките си все едно го разделяха отново от нея,сърцето му се късаше но нищо не можеше да стори.Те бяха по-силни от него и той просто не можеше да се бори с тях,оставяйки да ги завлекат обратно в затвора им понасяйки тежкото си наказание,молейки се нищо лошо да не й се случеше.Смятайки да каже че той ги я бе завел там насила,само и само да я спаси от наказанието й,знаейки колко тежко можеше да бъде то.Щеше да направи всичко по силите си.

by **Наталья.** Чет Авг 20, 2020 8:19 pm

Не трябваше да продължават така и Андрей трябваше да е наясно с това. Но той й даваше да разбере, че нямаше да остане по – назад от нея. Карайки я да присвие очи след всяка следваща негова дума. Да усети нотката в тона му, карайки я да потръпне. Дали и самата тя не звучеше по този начин. Дори и да не осъзнаваше.. ами сама знаеше, че някъде дълбоко в нея той с думите си успяваше да я нарани, карайки я да се чувства странно, различно … и така както никога до сега той не я бе карал да се чувства. Не можеше да продължават по този начин, но не можеха и да се върнат на старо му, или поне Наталия не можеше. В действителност можеше, нямаше нещо, което човек да не може, по – скоро не искаше. Сякаш действителност всичко това бе някаква защитна реакция на разума й спрямо него, предизвикана от всичко, което се бе случило и това нещо не искаше да или по – скоро не трябваше да бъде променяно по никакъв начин, което от своя страна май доста нараняваше Андрей. Не бе сигурна точно, защото .. ами погледа му бе адски непознат за нея и това още повече я объркваше.

Уви нищо не можеше да стори или и да искаше просто не трябваше. Защото ако го направеше, ако му позволеше да я има, ако му позволеше да продължава да прави всичко това с нея, знаеше че щеше да се предаде на онова що желаеше сърцето й в този момент, макар и сякаш мозъка й да не искаше да го разбере, отричайки го и отхвърляйки го като какъвто и да е било вариант. Просто не можеше да го приеме и това бе. Но ето, че сърцето й нашепваше нещо съвсем различно и Наталия сякаш започваше да се губи самата в себе си, не знаейки какво точно да направи, как да постъпи или какво повече да предприеме, за да държи Андрей далеч от себе си. Но каквото и да стореше просто сякаш нямаше да се измъкне току – така от него. Познаваше го прекалено добре, знаеше колко упорит бе когато искаше нещо и това.. ами това й пречеше. Точно това негово упорство, ината, който действително бе, нямаше да й позволи просто ей така да се отдалечи от него, каквото и да правеше. Макар, че имаше нещо в нея, което се надяваше той да го стори, ала едва ли щеше да й се случи, колкото и да го искаше. – Няма да сме отново заедно. Никога. Трябва ли да ти спелувам думичката, за да разбереш какво точно ти казвам?! – нямаше да престане явно..

Просто продължаваше да се държи по абсолютно същия хладен начин, макар и притисната в тялото му, макар и на сантиметри от него, просто нямаше да му даде отново да я целуне знаеше го, не трябваше да му позволява вече подобна близост. Но можеше ли действителност да я спре, когато тялото й, устните й, сърцето й, всичко това играеше сякаш срещу нея, давайки му онова, което се искаше от нея да бъде дадено, да му бъде разрешено и да му бъде позволено. Макар, че можеше ли да има какъвто и да е било избор? Можеше. Можеше да го направи, знаеше го. Винаги имаше избор, просто трябваше да го направим в крайна сметка, а Наталия го бе направила още в деня, в който бе видяла Андрей тук той бе да го държи далеч от себе си и щеше да се постарае още повече, само и само, за да получи точно това. Въпроса обаче бе колко точно бе нахъсан Андрей да се противопоставя на това й държание, което целеше просто и чисто да го отблъсне от себе си. Уви в този момент виждаше как точно се бе заинатил и бе много сигурна дали щеше да проработи.

Особено, когато бе толкова близко до нея. Карайки я да се чувства по този начин. Начин който сякаш бе дълбоко заровен в спомените й, който само я бе топлил първите месеци след раздялата им, след това сякаш Наталия бе притъпила всичко това в себе си не позволявайки на чувствата й да се появят отново на бял свят. Като че ли бе успешно до днес, защото преди това не бяха имали точно такава близост. Не го бе усещала толкова близко до себе си, но сега..сега бе толкова трудно и различно, че й идваше да се разплаче, защото усещаше, че бе безсилна срещу всичко това.. а то трябваше да си остане така както бе в този момент и да не се променя по абсолютно никакъв начин. – Едва ли може да ме заболи повече от колкото ме е боляло до този момент. – което си бе самата истина не бе сигурна, че имаше нещо на този свят, което можеше да й причини по – голяма болка от случилото се, от онова, което бе причината за трудното й заспиване и честите кошмари, които продължаваха до ден днешен, колкото и да не й се искаше да е така, тези неща бяха факт.

– О, това от твоята уста ли излезна? Ти искаше да сме приятели, а и по – далеч от тази графа няма да отидеш. Преживей го, преглътни го и нека продължим напред. – отвърна му макар близостта му да й пречеше ужасно много. Просто не можеше да каже, че не й пречи, не можеше да не усети как наистина се чувстваше докато бе притисната в ръцете му, а устните му погалиха ухото й, а дъха му се разливаше по него докато изговаряше следващите си думи, а тя.. тя имаше чувството, че този мъж й влияеше много повече от колкото й се искаше. Защото сякаш цялата щеше да се разтрепери в момента в ръцете му . – Обичай, Андрей. Аз ще пасувам. – макар всичко, което се случваше в нея, Наталия успя да удържи, но до кога точно щеше да успява да удържа фронта и да не му даде да я пречупи, защото точно това се случваше с нея. Пречупваше се. А не биваше. И точно когато си помисли, че нещата не можеха да станат по – лоши.. Ами станаха именно такива. Погледа й бе привлечен от чуждите гласове. Виждайки надзирателите, което я накара да потръпне, осъзнавайки какво точно можеше да се случи в този момент.

Но можеха ли да сторят каквото и да е било? Но Наталия действително нямаше никаква представа какво щеше да им се случи. Все пак не бе минало много от както бе дошла тук. Знаеше, че щяха да бъдат наказани, но точно как нямаше никаква идея. Остави се да я върнат обратно, като напълно осъзнаваше, че и да говореше това нямаше да промени нищо. Усещайки хладнината, която бе обзела тялото й след като ги бяха откъснали един от друг. Връщайки ги обратно в интерната.. техния нов дом, който по – скоро можеше да нарече затвор. А след като вече бяха достигнали до крайната си цел.. Ами просто бяха разделени, но кога не се знаеше. Наталия получи една дълга и широка лекция, за това как е нарушила основни правила и това, че бе нова по никакъв начин не я оправдаваше. А след това.. ами тя се опита да обясни, че Андрей нямаше нищо общо, че тя бе излезнала още сутринта, но той е тръгнал след нея да е прибере.

Уви те не казаха нищо, но тя знаеше, че той бе в това положение заради нея.Веднага след, което доста на бързо й обясниха точно как щяха да се случат нещата и какво точно щеше да последва, за деянията й. Извеждайки я от стаята й, като просто я задърпаха грубо надолу към подземията, където уж също никой не слизаше, а още по – малко знаеха за тях. Но това.. ами това просто й даде да разбере колко точно бе сгафила и покрай нея Андрей също. За, което само тя бе виновна. Набутвайки я в някаква стаичка, която имаше просто едно занемарено легло и едвам мъждукаща крушка.. Което създаваше един неприятен вид на стаята, а да не говорим за мръсотията и прахта, която се носеше във въздуха. Е какъв избор имаше? Никакъв. Знаеше го, нямаше какво да стори, но знаеше, че без лекарството нямаше да издържи дълго. Седна в крайна сметка на прашното легло, като въздъхна и просто реши, че няма смисъл дори да блъска и вика.. но докато седеше и се взираше в мигащата светлинка, която бе някак ужасяваща се замисли какво точно се бе случило с Андрей.. и къде бе той..

by **Andrey Markovic** Съб Авг 22, 2020 6:44 pm

-Никога не казвай никога,не знаеш какво ти е подготвила съдбата,какво ще ти донесе утрешният ден.Дали утре няма да се случи нещо което да ги покаже колко много си грешала,колко студена си била спрямо мен,а не е трябвало.Дали пък няма да узнаеш нещо,което да разтърси света ти показвайки ти една нова преспектива за живота.Не можеш да бъдеш сигурна в нищо,нищо различно от мен.Аз винаги ще остана тук до теб независимо какво ми казваш и в какво се опитваш да ме убедиш.Аз няма да повярвам на нито една твоя дума,няма да приема отблъскването ти,знаейки колко ще те боли от него.Дори не осъзнавайки теб те боли от отношенията ни,от непрестанните ни караници искаща това да спре,а го ще приключи в момента в който спреш да се съпротивяваш и ме приемеш обратно.-тонът му макар и остър бе изпълнен с една странна нотка на топлина и чувства които извираха от душата му,колкото и да се опитваше да се скрие зад ледената си маска показвайки й огледалната стена на държанието й в очите му тя можеше да съзре една любов изгаряща душата му.Можеше да види скритите му чувства които в момента се опитваше да прикрие дълбоко в себе си,но след подобни слова бе почти невъзможно поне процент от тях да бяха видими за нея.Знаейки че тя колкото и гневна на му бе,колкото и да го мразеше нямаше да може да подмине тази светлина в очите му,знаейки че тя перфектно щеше да я разгадае,каква е и защо е там.

Неспособен да спре да я гледа с любовта и обожанието си,взирайки се в красивите й зелени очи пропити с болка и ненавист за която тя не спираше да говори той също можеше да види нещо повече,да вникне в душата й познавайки я по-добре от самата нея.Виждайки страданието й от раздялата им,ала и нещо което вдъхваше надежда у него.Виждаше онези чувства които тя отричаше,виждаше горящата й любов готова да изплува на повърхността,ала ината й не й позволяваше да го стори,знаейки че тя щеше да продължава да се опъва и инати че там нищо нямаше,че той не виждаше правилно казвайки какво ли не за да го нарани и откаже,само че след днес и след случилото се помежду им,надеждата в очите й той нямаше как да стре да я натиска,усещайки че само така тя щеше да се пречупи,само така тя щеше да е негова да се върне при него и да му прости,а той може би от своя страна щеше да може да й сподели истината за действията си,може би знаеше ли че тя му вярва и че още го обича той щеше да й каже всичко,надявайки се тя да разбере защо бе постъпил така с нея и да види че той винаги я е обичал правейки всичко за да я защити,готов дори да я загуби.Нещо което дори бе станало опитвайки се да оправи отношенията им,опитвайки се да я върне при себе си.

Нещо в което нямаше голям успех до сега или пък имаше,днешната им случайна среща в гората и изживяното тук показваше че надежда за тях двамата винаги щеше да има.-Възможно е...познавам те и знам как би реагирала в дадена ситуация,знам какво ще изпиташ в момента в който ти кажа,не мога да позволя да изпиташ подобна болка.Прекалено много те обичам,Наталия за да те раня по какъвто и да е било начин.-като че ли грубият му той изцяло се изпари,сякаш онова което тя криеше зад маската си го караше да се успокоява,да не тръгва с рогата напред към нея и за пореден път да опита с нежни слова да я накара да го чуе,да се опита поне за малко да види неговата гледна точка която бе доста мъглява и нея стана,но въпреки това можеше да види и усети какво той изпитваше всеки ден гледайки я,молейки й се ходейки след нея като кученце искайки да изкупи вината си ала тя не му позволяваше и това го убиваше.Заедно с това в момента да е толкова близко до нея,да я държи в обятията си и да не може да я докосне както иска,както тя обичаше да бъде докосвана от него искащ тя пак да трепери в ръцете му,нашепвайки името му докато нежно я правеше своя.

Нещо което скоро едва ли щеше да се случи,трябваше му чудо за да я накара да са в една стая,а още по-голямо за да се случи така че тя да го пожелае отново,да им позволи тази близост която телата и душите им искаха до полуда ала не си позволяваха по ред причини.Знаейки че подобен развой на събитията към този момент бе напълно невъзможен.Опитвайки се да го приема,ала му ставаше все по-грешно гледайки очите й,усещайки сърцебиенето на сърцето й което биеше като че ли по-лудо и от неговото,подсказвайки му още повече какво тя изпитваше в момента с него.Желаейки този миг да не свърша,да останат тук завинаги втренчени един в друг.Пропускайки част от думите й да преминат покрай ушите му но да не й отговаря знаейки колко тя грешеше за всичко което си мислеше,смятайки че те щяха да станат само приятели и нищо повече.Усещайки как това бяха поредните й лъжовни думи спрямо него,на които наистина не смяташе да отдава никакво значение.-Пасуваш в този момент,утре може да е различно,утре може да сме заедно отново.-шепнеше й тихо в ухото й,правейки лек повей на косите й карайки косъмчетата по тялото й да настръхнат,усещайки как всяка част от нея настръхваше бавно и сигурно,усещайки че още малко заедно и бариерата й щеше да падне,щеше да свали гарда си и да се предаде на онова което чувстваше.На нежното усещане на устните му по ухото й шептейки й неща от които винаги е настръхвала,знаейки и че сега щеше да стори същото,не разочаровайки го.Усещайки нова доза трепет по тялото й смятайки че можеше да имат повече време заедно,ала всичко бе развалено карайки го да става доста гневен към охраната на института,която се наложи да го раздели с нея оставяйки ръцете му отново празни.Искайки му да се се откъсне от тях и да я поеме отново в обятията си,ала тя бе прекалено далеч от него.

Оставяйки се да бъде заведен в една стая където редовно Андрей получаваше сериозни мъмрения,дори наказания понякога за поведението си.Да речем че бе чест познайник на превъзпитателните мерки тук опитвайки всеки ден нещо ново с което уж трябваха да го накарат да се кротне и да спре да създава проблеми.Само че той като че ли не искаше да го стори и всеки ден правеше по нещо с което се намираше тук в тази стая,която по-скоро приличаше на кабинет пълна с какви ли не документи,от които всеки път Андрей се възползваше пълноценно.Получавайки нужната му информация,само че сега не бе тук по тази причина,бяха го наистина хванали в крачка неподготвен.Само че не смяташе да се оправдава пред госпожата дошла да му опява този път,перфектно знаейки наказанието си,приемайки го с усмивка.Опитвайки се да оневини Натлия,но единственото което разбра за нея е че тя щеше да получи заслуженото си,което го накара да се изнерви от това което можеше да й се случи.Истински притеснен за нея той се чудеше къде ли е и какво ли й правеха.Мислейки само и единствено за нея,не пукайки му че го сваляха в подземията където правеха експериментите си,добре знаейки за тях но се преструваше добре че нищо не подозираше.Опитвайки се да се измъкне и да открия Наталия но получи удар по гърба с който го накараха да се кротне докато го отведат където трябваше да изтърпи наказанието си.

Оставайки много учуден виждайки Наталия в малката стаичка с мръсният матрак и прахоляк навсякъде,добре познавай я не веднъж го бяха затваряли тук.Чувайки как врата хлопна зад гърба му,чувайки завъртащият се ключ установявайки че оттук скоро двамата нямаше да излезнат.Но това не му пукаше важно е че тя бе добре поне видимо и че бяха заедно.Всичко друго щеше да се нареди.Спускайки се притеснен към нея обхващайки лицето й с ръцете си,взирайки се отново в красивите й очи все едно не се бяха разделяли и за секунда,усещайки как сърцето му се късаше че тя бе тук затворена и наказана,ала една част от него са радваше виждайки възможност да са заедно поне за няколко часа с надеждата да не се избият.-Добре ли си?!Сториха ли ти нещо?!-попита видимо притеснен за нея,не знаейки колко време я бяха държали или къде способни да й сторят всичко,тези хора бяха луди и Андрей много добре знаеше това,искайки да се убеди че жената която обичаше бе добре,изобщо не пукайки му чу тя можеше да му се развика той я държеше в обятията си отново искрено надявайки се нищо да не й бяха сторили.-Ако нещо са ти направили само кажи.-каза й като в гласа му можеше да се усети нещо което не биваше да издава,ала бе прекалено притеснен за нея за да мисли дали пред нея щеше да се издаде или не,искаше тя да е добре пък й вярваше напълно и дори да й кажеше за онова нещо знаеше че тя щеше да си мълчи и да не го издава.

by **Наталья.** Нед Авг 23, 2020 10:54 am

Докато седеше в стаята просто се чудеше как можеше да се избави. Как можеше да приключи всичко, защото думите на Андрей от преди малко кънтяха в главата й като не отминаващо ехо, което не искаше да се махне. Мислеше повече над думите му от колкото върху това, че нямаше лекарство, не знаеше колко щеше да седи тук и какво щеше да се случи без него. Не тези неща не я вълнуваха вълнуваха я онези думи, които все още чуваше в главата си с отекващия му глас, набивайки се в мислите й. Не способни да излезнат от там, заедно с гласът му. Карайки я отново и отново да мисли над тях. Не знаеше що да стори, дали пък не бе прав? Дали път тя не трябваше да спре? Една част искаше това, но останалата я възпираше. Карайки я да се терзае в собствените си мисли. Да води вътрешна борба със себе си, наистина мъчейки се. Но просто трябваше да спре, да престане защото имаше чувството, че ще се побърка. Карайки я отново и отново да се замисля над всичко това и дали бе права. Знаеше, че е права, за това бе по – добре да престане. Да ей сега щеше да спре да мисли.

Опитвайки се да прогони мислите за думите му, а в следващия момент просто я покусиха мисли за начина, по който реагираше тялото й. Който просто нямаше как да прикрие. Болейки я от всичко това. Колкото и явно тялото й да копнееше за това, тя сякаш просто не искаше да продължава, не му позволяваше и се опитваше по всякакъв начин да го отблъсне от себе си, въпреки всичко което отричаше, че изпитва. Всичко което действително се случваше в нея. Всичко, което изпитваше и което искаше да не изпитва, но сякаш не можеше да го спре. Искаше й всичко това да спре, да може да си тръгне от тук, но сякаш нямаше да стане и тя много добре го знаеше. Знаеше, че никога може би нямаше да си тръгне от тук, нямаше да успее да избягва Андрей, защото той сякаш я следваше като сянка навсякъде, карайкия да се чувства по начин, който отричаше и който постоянно искаше да отрича. Но сякаш той сам се връщаше в тялото й, карайки я да мисли за това непрестанно, колкото и да й се искаше да не го прави. Правеше го дори в момента.

Искаше й се да не мисли за него, но ето, че само за това мислеше. А след малко мина през главата й дори къде бе той самия в този момент, но сякаш отговор нямаше да получи скоро. Просто едва ли можеше някога да получи подобен отговор. Искайки й се да спре, но можеше ли? И точно в този момент, без изобщо да се замисли, вратата отново се отвори, а вътре в малката прашна стая бе набутан, Андрей. Карайки я да настръхне само при видът му. Знаейки, че нямаше идея колко точно време щеше да прекара затворена с него в една стая. Можеше ли изобщо да знае? Не нямаше как да го знае и това бе най – лошото. Защото колкото повече време прекарваше с него, толкова повече се пропукваше онази маска, онзи лед, който обграждаше съзнанието й и сякаш бе напът да го разруши, а тя така не искаше. Но поне се радваше, че той бе добре. Че сега бе тук пред нея и просто наистина бе добре. Едва едвам забележима усмивка се прокрадна през устнтие й.

Докато следващото, което се случи бе да усети отново близостта му. Да усети ръцете му около лицето си, карайки я да се почувства някак странно, защото в действителност в този момент, усети едно облекчение, почувства се добре от това, да е той тук с нея. Нищо, че до преди малко просто мислеше, как да го избегне да избегне тази близост. Думите му я накараха да поклати глава, опитвайки се да пренебрегне онази защитна реакция на тялото й, защото едва ли в този момент имаха нужда от нейните скандали или наченките за такива. Просто трябваше да спре да прави така. Може би ако спреше той щеше да спре да бъде толкова настоятелен към нея и щеше да й даде пространство, щеше да й даде време да преосмисли всичко останало, което бе на главата, опитвайки се да създаде една илюзия с която просто леко можеше да го отблъсне от себе си. Да го отблъсне от това, което искаше – от себе си. Но дали наистина го искаше? Не знаеше, защото в главата й достатъчно бе всичко объркано и превърнало се в някаква каша, която сякаш не искаше да се откъсне от нея.

– Добре съм. Нищо ми няма. – просто това бе единствения начин да му отговори, по друг начин не искаше. Нямаше нужда да го прави в този момент. Може би наистина щеше да спре да се дърпа и да престане да се инати, пък току – виж наистина той спре да бъде толкова настъпателен и я остави да подиша малко въздух. Да я остави да приеме всичко това, което се случваше в този момент с тях. Защото дори тя нямаше как да не си признаеше, че се случваше точно това което трябваше. Те бяха създадени един за друг, бяха сродни души и това го бе осъзнала още в деня, в който го бе срещнала още в гимназията, която се бе преместила в онзи град. – Ти добре ли си?! – попита на свой ред , като действително се интересуваше от това. Наистина я интересуваше дали той бе добре или не. - Нищо не са ми направили, всичко е наред. – отговори на въпроса му, като не бе сигурна, че дори и да бяха направили нещо, едва ли щеше да му каже. Не знаеше, дали бе добре да се държи по този начин, в този момент, но нали така бе решила да стори. Може би така той щеше да я остави на мира най – накрая и щеше да спре да настоява и да говорят едно и също.

by **Andrey Markovic** Нед Авг 23, 2020 5:47 pm

Видно тя изглеждаше добре,изглеждаше така както я бе оставил в гората без някакви белези по лицето й,което бе добре показвайки че тези животни въпреки всичко можеда да са по-мили с едно. О име или го правеха за да не привличат допълнително внимание върху себе си,добре знаейки че не бива нокой да разбира за случващото се в подземията на института,за които Андрей бе напълно наясно с действията извършващи се тук силно надявайки се да не ускат да сторят нещо на Наталия.Все пак те бяха болни мозъци и можеха да й сторят какво ли не,а той искаше да я предпази от всичко колкото и тя да не ми позволяваше нещо подобно да се случи.Знаеше че ако тя знаеше какво има тук първо щеше да иска да си върви,не че това бе втзмижно а и второ изобщо нямаше да му позволява да я спасява от каквото и да е.Познавайки новото й ампоа което тя пред ставяше на света като нещо нормално,занейки перфектно че не бе така.Познавайки я по-добре от самата нея знаейки че нищо от нещата които тя говореше не бяха истина.

Знаейки че тя само се опитваше да го накара да се отдалечи от нея,правейки всичко по силите си да го накара да се откаже само че той нямаше намерение да го прави.Напротив с думите си тя само повече го бахъсваше ч,искайки да й покаже или по скоро да й каже истината за случилото се,защо го бе сторил и така нататък.Само че според него бе прекалено рано,тя не бе готова да чуде думите му,обяснението и да повярва в тях.По скоро първо трябваше да пробие защитната й стена,да я накара да му вярва,да го приеме и чак след това да й казва каквото и да е било знаейки че сега тя едва ли би му повярвала.Направо да си го кажем че изобщо не би го сторила само и само да го нарани а за пореден път.Опитвайки да избегне точно това с нея,поредната доза болка и огорчение която двамата смятаха да продължават да си дават.Само че той не искаше да е така,искаше отношенията им да са както бяха някога готов да стори всичко за да си върне загубеното,да си върне любимата жена.

Истински радвайки се чувайки че тя бе добре,че онези мъже нищо не й бяха сторили,чувствайки едно облекчение в гърдите си,опитвайки се да скрие тревожността която бе изпитал от чуденето къде е и какво й правят,която се бе изпарила в мига в който я видя,в който докосна лицето й не бивайки да го прави но той за пореден път правеше нещо което тя му бе забранила да прави,нещо което тепърва щеше да стоти,ала първо смяташе да отвърне на думите й а след това...Ами да кажем че тук затворени двамата всичко можеше да стане.Познавайки се перфектно себе си и нея знаеше че този път колкото и да се дърпаха накрая щяха да се поддадът на изкушението,на онова което чувстваха и което ги изгаряше в гората усещайки че ако не ги бяха прекъснали можеше да се случи още нещо.Силно надявайки се да стане,искайки да й покаже какво тя значеше за него,колко много я обичаше и как времето изобщо не бе променило чувствата му към нея.-Радвам се ме е така,не искам нищо лошо да ти се случи.-погали нежно бузата й като леко свали ръката си надолу поставяйки палеца си върху долната й устна която нежно погали с него.Леко дърпайки в надолу,а след това отново я погали цялата като очите му бяха приковани в нейните.

Стоящ като хипнотизиран от тях,те бяха тъй красиви и за първи път светеха в друга светлина.Усещайки нещо от нея което дълго време не бе усещаш чудейки се дали бе реално или не,не знаейки дали да се довери на погледа й или тя за пореден път си играеше с него.Чувствайки се странно за първи път,дали трябваше да спре или да продължи?!Въпрос чийто отговор бе ясен,той искаше да продължи.Искаше да стори онова което сърцето му нашепваше и което желаеше да стори пък каквото се случи.Нещата между тях не можеха да станат по-зле и той добре осъзнаваше този факт.Позволявайки си нещо с което можеше да заслужи дори плесница от нея,ала и това нямаше да е нищо ново за него.Понасяйки всеки удар от ръката й знаейки че е накарал поне малко сърцето и тялото й да трепне.Нещо което бе усетил разхождайки пръса си по устните й,усещайки именно това.Как всяка част от тялото й бе настръхнала от допира му,нещо което той нямаше как да не усети,нямаше как да не забележи колкото и силно тя да искаше да го прикрие той бе усетил всичко.-Добре съм,не ме мисли.Ти си важната,не аз.-нежни думи пропити с любовта му искайки да й я даде,да усети как сърцето му биеше лудо за нея не можейки да го контролира колкото и да се опитваше не ставаше.Озни момент в гората,сега това той не можеше да е безразличен към нея,към това че бяха само двамата и че скоро нямаше да напуснат стаята.Минимум двадесет и четири часа щяха да са тук и той перфектно знаеше това,като човек който не веднъж бе посещавал това място.Имайки късмет да е тук с нея,а не затворен в някое от другите помещения където се случваше какво ли не.

-Дано,не се доверявай на хората тук,особено на тези които работят в интерната.-опита се деликатно да я предупреди за опасността която витаеше във въздуха без директно да й иазва каквото и да е било.Не смятайки да я плаши с нещата случващи се тук,особено като за първи път тя нямаше къде да бяга и бе принудена да е близо до него.Миже би не в обвтията му,но поне щяха да са в една стая.Самият той обаче не искаше да я пуска,искаше тя да стои в ръцете му,в обятията за които тялото й бе създадено.Пасвайки перфектно на неговото,уещайки как неволно телата им се отъркваха едно в друг много прятно лично за него,но щом тя не се помръдваше едва ли чувстваше нещо различно от него.Позволявайки си подтикнат от чувствата си,от прекалената близост на телата им той се доближи максимално до нея сливайки устните си с нейните.Дарявайки я с нежна и страстна целувка карайки още по-силно да забие сърцето му усещайки как щеше да изхвръкне от гърдите му.Полагайки едната си ръка на дупето й притискайки слабините й към неговите позволявайки още по-добре да се отъркат телата им надигайки нещо в него което от много дълго време насам не бе изпитвал и не вярваше пак да изпита но ето че тя бе събудила желанията в него.Желанията му да я има,да иска да я направи своя тук и сега.Притискайки я към близката стена опирайки гърба й в нея създавайки им опората от която се нуждаеха.Притискайки още по-осезаемо слабините си в нейните усещайки онази сладка лудост да се настанява в и двама им.Позволявайки си да спусне ръката си по тялото й,погалвайки всеки сантиметър от него а след това да разкопчае копчето на дънките й,да всали ципа й след което да плъзне същата тази ръка под бельото й достигайки нежното й местенце.Погалвайки го нежно,преминавайки през всяка негова гънчица усещайки как тялото на Наталия се извиваше от удоволствие,как при не ните допири на върховата му част тя не се стърпяваше и издаваше тихи стонове между целувките им,показвайи му ясно какво изоитваше тя.Въздишките й примесени с онова което се случваше между бедрата й ясно му показваше как тя се чувстваше в момента.-Желая те.-прошепна тихо в ухото й а след това впи устните си във врата й дарявайки в с още по-приятни емоции.Дарявайки и себе си усещайки как мъжеството му реагираше на всичко случващо се.

by **Наталья.** Пон Авг 24, 2020 11:33 am

Наистина не можеше да повярва, че всичко това се случваше, че бяха в това положение, че се бях в тази ситуация просто нямаше какво да направят, как можеха да го направят? Нямаше какво и единствено и само тя бе виновна за всичко, което се бе случило, ако не бе тя, ако не бе решила да излезе. Да се опиита да го избягва и да се отърве от всички тези техни скандали. Сега нямаше да са тук, той нямаше да я последвя, и той самия нямаше да последва съдбата й. Но сега и двамата бяха тук и това нямаше да се промени. Не знаеше колко време щяха да ги държат в тази стая. Но със сигурност нямаше да е малко. За това трябваше дя се подготви психически за всично онова, което можеше да последва. Всичко, което щеше да изпита не приела лекарството си, всичко на което щеше да я подложи оставането на саме с Андрей. И всичко това.. ами просто щеше да е проблем и Наталия много добре знаеше това. Виждайки всичко изписано в очите му. Всичко което усещаше от докосването му. Това щеше да е проблем, проблем с който не бе сигурна, че можеше да се пребори. Защото сама усещаше, че ако той продължеше да прави всичко това с нея едва ли щеше да успее да се дърпа още дълго от него.

А самата тя знаеше, че трябва да го стори. Знаеше, че трябваше да възпре чувствата си, ала можеше ли да го стори? Бе усетила как в гората едвам се сдържаше, бе усетила че порсто нещата щяха да излезнат извън контрола й, ако преподавятелите не се бяха намесили, ако не се бяха появили знаеше какво точно щеше и можеше да се случи. Знаеше го защото колкото е да се правеше на селна тя просто усещаше всички онези чувства, които бошуваха в сърцето й, знаеше какво означаваха тези чувства, познаваше ги тъй добре и колкото е да ги отричаше тя знаеше, че бяха в нея, просто бяха заспали, а той.. той ги бе събудил и колкото и да отричаше дори това, тя бе наясно, че е така. Обичаше го, знаеше го и винаги щеше да го обича, но можеше ли да си го позволе бе най- важния въпрос, който трябваше да си зададе. Можеше ли да го стори? Не трябваше да го позволява, разума й нашепваше точно това, но сърцето й се дърпаше и сякаш то отговаряше на всеке допир, отговаряше да всяка целувка и я предаваше, показвайки му ясно какво наистина значеше той за нея. Макар е да не искаше да си го признае то си бе така.

- Винаги го правиш, нали? Омаловажаваш се макар да знаем е двамата, че ако не бях аз сега нямаше да сме тук. - отвърна му знаейки, че бе права в този момент, но искаше той да знае, че тя колкото и да го отблъскваше.. колкото и да се правеше на силна е на недосегаема, да слагаше онзи маска.. той все още я интересуваше и думите й доказваха само и единствено точно това. Макар и да знаеше, че не трябваше да му го казва. Не трябваше да му дава надежди… но просто той сякаш самия я предизвикваше, с всяко следващо действие, начина по който пръстите му милваха лицето й, по който милваха устните й, карайки я да настръхне. Да не може да задържи нищо в себе си в този момент, карайки тялото й да потръпне. Да преглътне едвам едвам, не знаейки как трябваше да реагира в този момент, защото всичко това не трябваше да се случва, не трябваше да го позволява, но ето че го правеше и не можеше да стори нищо за да го спре. Просто усети как сърцето й започна да ускорява ритъма си, пулса й се повиши, тръпнейки за нещо което знаеше, че само той можеше да й даде, можеше и сякаш тя не искаше в този момент да го спре. Просто й бе повече от ясно… че тук нямаше как да му избяга, нямаше как просто да се въздържа когато не може да седи на страна от него в този момент и знаеше, че точно в този момент онази маска, която толкова силно бе стиснала щеше да се пропука и да му позволи да надникне под нея, я след това? Какво щеше да постигне? Не знаеше как можеше да го знае, просто нещата сякаш трябваше да седят по този начин и нямаше как да ги промени.

- Нали са ни преподаватели? Какво искаш да кажеш, ако не се доверим на нях на кого тогава, Андрей? - отговори му с въпрос не точно сигурна какво имаше той точно в този момент предвид. Но сякаш всичко останало се случи прекалено бързо. В един момент го наблюдаваше в очите, в следващия усещаше прекалено осезаемо тялото му отъркващо се дали неволно или не в нейното, карайки я да потръпва от всичко това. А в следващия устините му бяха върху нейние, настоятелни, а тя не можеше да се отдръпне. Усети тялото му още по- близко до своето, усети, че не искаше да се отдръпне в този момент.. усещаше как всяко следващо по – силно и по – осезаемо потъркване на слабинете им я караше да се отдаде на този момент и на всичко, което се случваше в тялото й. Пропукваше се и нямаше на къде да бяга в този момент знаеше, че точно това щеше да се случи. И то се случваше в този момент. Притиснатото й тяло в стената, ръцете му по него, осъзнявайки какво щеше да се случи в този момент тя просто не можеше да се отдръпне не искаше да го стори, тялото й сякаш копнееше точно за това и не желаеше да й позволи да го управлява, сърцето й бе изместило разума й и я бе предало. Оставяйки се на ръцето му, показвайки му какво й причиняваше в този момент.

Как точно я караше да се почувства. Как я караше да тръпне в ръцете му, позволявайки му да разбере, че тя все още го искаше дори до го отричаше. Оставайки го да я докосне, позволявайки му достъп до тялото й. Искаща го, не можейки да го отрече. Обичаше го и го знаеше. Стончетата се опитваха да се откъснат от нея, но тя не им позволяваше, докато не издържа докосвайки онова местенце и просто се предаде напълно на чувствата си, увивайки ръце около вратът му притискайки се още повече в него, отпускайки напиращите стонове на удоволствие от себе си, между целувките им, показвайки за пореден пък каква лъжкиня бе и как бе обградила себе си с един камофлаж.

by **Andrey Markovic** Пон Авг 24, 2020 5:47 pm

Изречените думи от нейна страна предизвикаха типичното за него отношение и реакция към нея както винаги се случваше при подобни ситуации в които нещо се случваше заради нея,а той винаги омаловажаваше стореното,правейки се че нищо фрапантно не се бе случило,което в повечето случей бе така.Добри сега нищо лошо не се бе случило за тяхна радост добре познавайки учителите тук,знаейки за тъмните им действия които бяха прикрити и въпреки това той бе узнал за тях и сякаш да предпази Наталия от нещо по-сериозно от едно леко наказание.Което в момента не бе никак лошо,напротив бе много приятно и той изобщо не го чувстваше като наказание.По-скоро като награда или възможност двамата с Наталия да останеха на саме,да се отдадат та онова което бяха започнали в гората,прекъснато от учителите им които за първи път бяха сторили нещо нормално оставяйки ги тук заедно.Уж наказание,а всъщност благословия за тях или поне за Андрей,който вътрешно умираше от кеф че бяха заедно.-Знаеш,че не мога да те обвиня за каквото и да е.Особено за това тук...лично аз не го намирам за наказание.-отвърна на думите й като в очите му се виждаше ясно че той наистина не я обвиняваше,как разбираше желанията й малко да се поразходи макар и опасно и забранено да бе желанието й.Разбираше я напълно и не смяташе за я насилва за каквото и да е.Искаше да оставят нещата да се случат от само себе си,оставяйки я тя сама да осъзнае че Андрей който гледаше в момента бе същият мъж който тя някога бе обичала и винаги щеше да си остане такъв.

Не смятащ да се променя,освен за нея.Пожелаеше ли го той щеше да го стори обезателно,правейки както тя искаше,с изключение на това че тя го отблъскваше а той вместо да я остави на спокойствие я натискаше още повече,усещайки че всичко което тя му казваше бе лъжа,че чувствата й бяха тъй силни какво преди случилото се,сигурен че натиснеше ли я още малко и маската й не само щеше да се пропука но и щеше да се счупи,падайки на пода оставяйки я разголена точно като той искаше.Душевно и телесно.Все неща които само малко време и щеше да им се случат.-На мен,не вярвай на никой друг.Особено на тях,те са опасни хора.Не им споделяй каквото и да е било за себе си,повярвай ми ще избегнеш бъдещи неприятности.-по заобиколен начин й обясняваше какво се случваше или поне тази част от това че не биваше да вярват на учителите тук,подобно нещо бе най-голямата грешка на хората тук смятащи че те щяха да им помогнат,а те напротив рушаха животите им.Не случайно бяха ги сложили заедно,знаейки перфектно че те щяха да се изпокарат вътре и утре да се наслаждаваха на страданието им,само че те на знаеха какво се случва между тези четири стени между които те бяха затворени в момента.Не подозирайки че плана им не само се бе провалил,но и че те се готвеха да сторят нещо което бе забранено тук и ако някой разбереше за изживяването им щяха още повече да загазят.Но на Андрей изобщо не му пукаше за това.Желаеше я и щеше да я има.

Особено сега когато тя се разтапяше в ръцете му,оставяйки се напълно в тях дарявайки я само с приятни емоции.Усещайки как след вскяко движение на пръстите си тя ставаше все по-готова за него,все повече соковете й се спускаха по тях полепвайки.Стимулирайки го да не желае да спира,искайки тя да е перфектно готова за него.Знаейки как точно да я направи такава.Вадейки пръстите си от бельото й,плъзгайки ръцете си то тялото й достигайки крайщата на тениската й надигайки я нагоре по тялото й.Събличайки я оставяйки горната част от тялото й само по сутиен,който с едно движение на ръцете му изчезна от тялото й,захвърляйки го на пода.Подсмихвайки се лукаво и прехапвайки устната си докато все още я наблюдаваше той се спусна надолу по тялото й.Обгръщайки с ръцете си гърдите й,целувайки ги нежно започвайки да им отдава нужното внимание което те напълно си заслужаваха.Наслаждавайки се на вкуса им,на онова удоволствие което изпълваше и двама им.А щом им се насити като че ли се спусна още по-надолу по тялото й достигайки въпросните дънки,които и те в миг изчезнаха.Бельото й ги последва,захвърлено при останалият куп с дрехите й.Нежно разтваряйки бедрата й,намествайки се между тях оставяйки устните и езикът му са я подлудят още повече.Докарвайки я до лудостта която искаше тя да изпита,връщайки я към онези им приятни моменти заедно,усещайки се че тя го бе лъгала през цялото време.Тя и тялото й горяха за него,желаеха го не по-малко от него готова да позволи да си вземат желаното пък какво щеше да се случва.Той слагаше всичките си карти на масата,рискуваше да го боли след това още повече,но го правеше нямаше да се откаже от нея.Силно надявайки се това тук да е началото на сдобряването им.

Оставайки няколко минути в тази позиция,дарявайки я с ласките си,усещайки колко готова бе тя за него и за мъжеството му,което все повече не можеше да се удържа искащо я на секундата.Отделяйки я от стената и полагайки я да легне върху матрака и докато тя се наместваше удобно той набързо разкара всички дрехи от себе си оставайки гол пред нея точно както тя бе пред него.Оставяйки я за секунда да се наслади на тялото му добре помнейки как обичаше да го прави.След което се намести между бедрата й,плъзгайки тялото си по нейното достигайки лицето й.Взирайки се в красивите й очи,виждайки изкушаващите го устни които не можеше да не целуне.Бе изключено,впивайки жадно устните си в нейните,дарявайки и двама им продължителни и страстно-нежни целувки от които телата им просто горяха,а в следващият момент той просто навлезе в нея изпълвайки я до край.Започвайки да се движи нежно из сърцевината й задоволявайки я точно като тя обичаше,както те обичаха да го правят изпитвайки най-върховното удоволствие което някога бе изпитвал до този момент.Искрено щастлив че можеше да я докосва по този начин,да я прави своя и да я обича.

by **Наталья.** Вто Авг 25, 2020 8:39 am

Мислеше, че нямаше нужда от повече приказки. Не бяха нужни, не знаеше дали изобщо трябваше да му отговаря на каквото и да е било повече, когато можеше да му покаже всичко, което изпитваше, всичко което мислеше само с тялото си. Сякаш все повече губеше търпение за онова, което щеше да се случи по между им отново за пореден път, но този път знаеше, че щеше да е различно, много по - различно от всеки предишен път, в който той я бе правил своя. И тя го чувстваше, знаеше, че и той усещаше абсолютно същото в момента. Не можеше да отрече какво и не искаше макар и само вътрешно да си признае, че имаше нещо повече, че може би наистина от всичко това щеше да излезне повече, макар и трудно. Може би, ако бяха двамата и вървяха с бебешки крачки към нещо повече всичко щеше да е различно. Всичко щеше да се получи.

И все пак устните му не искаше да ги откъсва от нейните, не искаше да го прави, а да продължи, с всичко това. Макар и сама да бе казала, че не трябваше да го правят, че трябваше да изчакат. Но ето, че отново бяха стигнали до момента, в който целувките им щяха да ги отведат до нещо съвсем различно и тя не искаше да се отдръпне, защото сякаш самата тя го чувстваше достатъчно правилно, ако до сега да не бе чувствала това, ако до сега бе водена повече от разума си, не искайки да го допуска до себе си, не искайки да правят всичко това, а да се откъсне от него, да седи на страна нямайки му доберие, знаейки че трябваше да е така, но сега.. не можеше. Не. Сега искаше да опознае тялото му отново, да почувства кожата му върху своята, да я накара да тръпне в ръцете му, той да докосне кожата й, опознавайки я както той самия не я познаваше все още.

- Не ме оставяш в най - правилния ми ред на мисли. Объркваш, а близостта ти, тя разпалва нещо толкова познато в този момент в мен, искам да опозная точно това познатото, да разбера заедно с теб какъв е този познат пожар.- изричайки всичко това на един дъх, само съвсем леко изви вратът си прехапвайки устните си, за да му позволи сякаш повече достъп до плътта на шията й, а секунди по - късно, вече бе убедена, че не искаше да спира, искаше той да продължи, да я направи своя, но това вече сякаш го бе правил.. ала сега, сега по - различно от всяко и тя не искаше той да спре. Искаше да продължи да целува тялото й, кожата й, да я има, тя да има него. Усети топлината на ръцете му, плъзнали леко докосвайки кожата й . Обичаше го, знаеше го и нямаше как да го отрече. Трябваше да спре да го отрича.

- Сега, искам да ме направиш.. своя.. - погледа й срещна неговия, а нейния кипеше сякаш от всички чувствата, с които той изпълваше тялото й. Тялото й се притисна в негово, а слабините й се потъркаха в неговите. Карайки тялото й да тръпне в очакване на онова, което щеше да се случи. Отдръпна устните си, захапвайки леко долната му устна подръпвайки я леко, преди да премести своите на ухото му, където леко се заигра с меката му част оставяйки спомена за себе си в мига, в който се плъзна целувайки нежно вратът му, оставяйки самата тя топлината и следите от нея по него. Бавно се откъсна от вратът му, само за да премине с устните си ефирно по кожата му милвайки я и да се настанят отново на неговите повличайки в поредната страстна целувка.

Устните му срещнаха нейните, ала толкова за кратко, че я накара да измънка недоволно. Кожата й настръхна, полепналите тръпки по него минаха, а докато той оставяше горещата си диря с усните си отново по кожата й, тя не спираше да се притиска в него, усещайки колко точно той я желаеше в момента. Беше готова за него, беше готова да я направи този път напълно подвластна на действията и желанията му. Устните му продължаваха да я изпиват толкова леко и приятно, така както не я бе докосвал и целувал до сега, никога не бе отделял толкова време на тялото й. Наистина се чувстваше толкова по - различно. Стон на удоволствието, което се покачваше в нея се изниза леко от устните й, а тялото й се изви леко в ръцете му. Преглътна мъчително продължавайки да прехапва устните си, докато той се разхождаше по гърдите й.

Секунди по - късно устните им отново се намериха, а тя .. просто вече бе напълно подвластна на него, пристрастяваше се с всяка целувка, пристрастяваше се с всяко докосване. Не искаше друг, искаше него. Само и единствено него. Еуфорията в тялото й се покачваше, полепваше по него, чакайки онзи момент, бе нетърпелива, още от мига, преди пръстите му да се настанят на ципа й и да подкачат дъните й, показвайки й, че той самия бе достатъчно нетърпелив за всичко, което щеше да последва. Много добре знаеше какво бяха на път да сторят, осъзнаваше го на моменти макар и напълно чувствата й да бяха обрамчили съзнанието й и знаеше, че нямаше да съжалява, вече за нищо нямаше да съжалява, не и когато се отнасяше до него. Утре всичко щеше да е различно, но това в момента не я интересуваше, нямаше да позволи различното да попречи на това, което искаше да има с него.Все повече и повече, но чувството за грях по кожата й гореше готово да бъде угасен с това, което желаеше в момента и щеше да го получи.
Съзнанието й бе опиянено от него и от целувките му, харесваше й все повече и повече с всяко следващо движение, възбудата в нея се събуждаше и ставаше все по силна и вече бе напълно непосилно да контролира какво и да е било от това, което щеше да се случи, това което бяха започнали, което тя не искаше да спре. Устните му толкова опияняващи разхождащи се по нея, по тялото й на всеки нанометър от нея. Вече нямаше връщане назад, а и тя не искаше да се върне. Не искаше той да спира. Само и единствено той имаше значение за нея. Наслаждаваше се сама на влажността си, на възбудата си, която ставаше все по- силна с всяка изминала секунда. Караше я да се чувства безпомощна и малка в ръцете му, както кукла която можеше да моделира както пожелаеше, само и само да й даваше още от това, което я караше да изпитва в момента. Ръцете й се вплетоха в косите му, а целувките им ставаха все по - страстни и настоятелни все по -копнеещи, все по - искащи, все по - предвестяващи какво щеше да се случи, какво предстоеше.Дланите й се преместиха от косите му на двете страници на лицето му, отделяйки устните си от неговите, тя се вгледа в тях, прехапвайки устните си копнеещо, Палецът й погали нежно устните му, подръпна ги надолу и се вмъкна между прекрасната уста, припомняйки си чувствения език, който притежаваше и макар да не го вкусваше в този миг, то пак го усещаше...

***
Името му се откъсваше из между устните й, сладката болка от удоволствието, се разнасяше по кожата й с всеки тласък на тялото му чувствата се засилваха и я завладяваха, карайки я да спре да мисли каквото и да е било. Самозабравя себе си и се отдава напълно и само на него. Така както я желае той. Така както тя иска да му даде всичко, което може или той да си открадне всичко от нея, така както прилива прибираше мидите изхвърляни на мокрия пясък.
Тя се луташе между удоволствието и избухналите цветова в мислите й, предизвикани от поредния тласък на тялото му, устните й шептят името й, а тялото й се привива под неговото, бе кукла, която той в момента можеше да премоделира както пожелае. Пръстите й стиснали силно неговите, при поредната сладка болка преминала през нея.
Ръцете й се измъкнаха от неговите само, за да намерят пътя си по кожата му, да стигнат меката кожа на гърба му и да оставят следите си там, впивайки се в него като изгубена душа в пустинята търсеща капка вода. Наталия се нуждаеше от него, така както наркомана се нуждаеше от дозата си.

Конвулсиите на тялото й бяха осезаеми, дишането й бе зачестило, сърцето й биеше лудо. Стените на стаята да поемат всеки стон, всеки вик на удоволствието, което й доставяше, всяко изричане на името му толкова силно с онази нужда, която изпитваше от него, а след това да го запазят в тайна до следващия път, когато щяха да завидят на това което можеше да има тя. Нищо друго нямаше значение в момента, нито кой беше той - нито коя беше тя. Нямаше значение и сякаш дори мислите й бяха заглушени..само чувствата й бяха в нея.

by **Andrey Markovic** Вто Авг 25, 2020 5:48 pm

За първи път от много време насам можеше да повярва на думите й,спокойно можеше да ги приема за чиста монета усещайки че това което тя му казваше бе истина,усещайки как тя ги желаеше не по малко от него.Готов да й даде желаното,готов да изпълни тялото й с удоволствията,които тя можеше да изпита само и единствено с него и с някой друг.Познавайки я перфектно той знаеше как да я доведе до ръба на удоволствието,да я накара да полудее от емоциите в тялото й,а след това заедно да скочат в пропастта изпитвайки един общ оргазъм който преди не веднъж бяха изпитвали,толкова силен и разтърстващ ги,че след подобни изпълнения бяха още по-силно свързани.Имайки усещането че този път щеше да е точно такъв,заедно щяха да достигнат кулминационната си точка.Върха на удоволствието което изпитваха когато бяха заедно,изпитвайки едно общо удоволствие от което не само щяха да се свържат по начин по който не бяха от много време насам,позволявайки им да осъзнаят че те без другият бяха напълно изгубени и неспособни да живеят.Осъзнавайки че се обичаха прекалено много за да позволят на каквото и да е да застане помежду им,намирайки обратно пътя един към друг.Андрей добре осъзнаваше че точно този им акт,това общо свършване можеше да ги събере и с цялото си сърце го желаеше.Надявайки се да успеят да го сторя,ала по всичко личеше че нещата вървяха в тази им посока.Напълно отдаден изцяло на тази му идея,искайки да й достави пълното удоволствие,карайки я да се чувства още по-желана отколкото се чувстваше в момента.Напълно и изцяло задоволена от него така както дълго време не е била,както и самият той.

Удоволствие,което не бе изпитвал от раздялата им,не докосвал ничие друго тяло.Не желаейки да го прави,той обичаше само нея и желаеше само нейното тяло и ничие друго.Независимо дали бяха заедно или не той не смяташе да се намества между чужди бедра,единствените между които искаше да се намести бяха тези на Наталия и в момента бе точно там.Намиращ се между страхотните й бедра,докосвайки онова нейно специално място превземайки го изцяло.Навлизайки нежно в женствеността й,която го приемаше нежно в себе си пропита със соковете й доставяйки огромно удоволствие на Андрей.Харесвайки му да усещащ как те се стичаха по мъжеството му,как тя ставаше все по-влажна с всеки негов тласък и как тя стенеше името му,влудявайки го още повече.Не спираш нежно да навлиза в нея до самият край,нежно разкъсвайки тялото й на хиляди малки парченца,усещайки пожара обзел тялото й пренасяйки се върху неговото неспособен да го възпре.Искайки двамата да изгорят в пожела на чувствата си,а какво щеше да се случи след това не му пукаше.Искаше я и нищо повече,искаше да й покаже любовта си,чувствата които бушуваха в тялото му не способен да ги удържи,искайки да й покаже всяко едно от тях.Да види че той не бе спрял да я обича въпреки случилото се с тях,любовта му не се променила изобщо бе все същата и силна както преди готов да разруши света за да опази нея.

Наслаждавайки се на приятното усещане да последните движения на тялото му,навлизайки за последен път в нея,правейки последният си тласък с който докара и двама им до един общ и силен оргазъм от който и двамата отделиха слетите си устни и позволиха на силен стон на удоволствие да се промуши през тях и да огласи стаята в която се намираха.Усещайки как тя се разтичаше от изпитаното удоволствие, той се разливаше плавно в нея изпълвайки я с още по-голямо удоволствие.Усещайки как тя притискаше краката си в него донасяйки още повече удоволствие и на двама им,като той оставаше в нея не желаейки да я напуска.Искаше да останат свързани още малко,поне докато телата им се успокоиха поне малко.Ала едва ли скоро щеше да се случи след като тялото му бе разбито от всичко случило се,а сърцето му биеше лудо убеден че тя можеше да го че,но не му пукаше.Нека го усетеше,нека го чуеше и да разбере че той я обичаше в момента дори още повече от когато и да е било.Целувайки нежно устните й,развиждайки своите нежно по тях позволявайки дори леко езикът му да се мушне между устните му и да открие нейният докосвайки го нежно усещайки нова доза удоволствие да преминава през тялото му.Усещайки че бе време да я напусне,но не искаше ала трябваше и го стори с огромно нежелание почувствайки хладнината която го обзе и липсата му на сладкото й местенце което бе сигурен,че тя също не искаше той да я оставя лишена от него,но не можеха да останат слети,нали?!

Полагайки главата си на матрака опитвайки се да упокои тялото си поне малко,само че бе невъзможно да го стори придръпвайки я към себе си.Прегръщайки я нежно в обятията си спускайки погледа си към нея откривайки нейният оставайки загледани един в друг,усмихвайки й се нежно целувайки я нежно и кратичко,отделяйки устните си от нея само за да каже нещо което искаше да бъде изказано от него.-Обичам те!-откъсна се нежно от устните му стоейки все така втренчен в зелените й очи.-Обичам те както в първият ни ден заедно,че дори и по-силно даже.Ти си моят живот,Наталия,ти си всичко за мен.Не желая никоя друга в живота си,само теб.Върни се при мен.-погледа му бе пълен с любовта му която извираше от очите му,надявайки се да я трогне с думите си,с всичко случило се по между им и просто да бъдат заедно отново.Искаше го повече от всичко на този свят,обичайки я безумно много за да живее без нея и любовта й,която тя бе доказала че тя все още виждаше в нея и не си бе отишла и за ден.

by **Наталья.** Пет Авг 28, 2020 11:49 pm

Наистина не знаеше как да опише как точно се чувстваше в този момент. Просто бе толкова осезаемо всяко чувство в нея, може би не съжалявайки в този момент, за всичко което се бе случило между тях, не замисляйки се изобщо какви биха били последиците от всичко това. Радвайки се на този момент на нежност и страст, които никой освен Андрей не можеше да й даде, не й бе давал и едва ли някой друг бе способен на подобно нещо. Нямаше и тя много добре го знаеше. Но в момента чувстваше само сърцето й, разума й бе много далеч от всичко случващо се в този момент. Не искайки да го нарани по никакъв начин, без да се замисля как щеше да се почувства, когато той бе далеч от нея, когато него го нямаше и когато разума й превземеше всичко и вземеше предвес над сърцето й. Забранявайки му сякаш всичко това, което чувстваше в този момент. Забранявайки й да му прости, макар и в този момент да искаше точно това. Но просто не искаше да говори за нищо от това, не искаше да говори за всичко онова. Оставяйки се на момента, за което вероятно по – късно щеше да съжалява, че бе сторила, че го бе подвела. Ала Наталия в този момент изобщо не мислеше за това.

Мислеше за нещо по – различно, за нещо което не трябваше да мисли, но то толкова силно напираше в сърцето й, завладяна от всичко, което се бе случло по между им, карайки я да се чувства отново перфектно в ръцете му, точно както преди година, когато си мислеше все още сякаш че живота е сладък, че всичко е цветя и рози и по никакъв начин не можеше да бъде по – различен. Точно така се чувстваше в този момент в обятията му, обгърната от ръцете му, докосваща все още устните си до неговите. Позволявайки му всичко, което душата й копнееше от толкова отдавна и сега отново го имаше, но само сърцето й се чувстваше по – този начин, което бе неприятно. Защото, ако точно в този момент разума й се намесеше нещата със сигурност щяха да се получат наистина грозна картинка, която нямаше да се хареса на никого и Наталия знаеше това идеално, за това не се откъсваше от розовия балон, който си бяха създали без тя дори да се усети, че бе попаднала доброволно в него.

Но можеше ли да иска да се откъсне от всичко това, когато думите му звучаха толкова красиви кънтящи като екот в ушите й, карайки я да се чувства за първи път от толкова време на сам на правилното място, да се чувства добре и да се почувства отново обичана, макар и да знаеше идеално, че едва ли това бе най – правилното решение в този случай. Едва ли имаше друго, което можеше да бъде сторено, особено когато нямаше изход. Ала отново чувството за тялото му до своето.. сякаш все още го усещаше полепнал по нея. Карайки я все още да не можеше да си поеме въздух, макар и той да бе откъсла устните си от нейните. Подтиквайки я да каже нещо, което не бе сигурна дали бе правилно, ала сърцето й я подтикваше да го стори, просто нямаше как да не го направи - Аз също.. - и го стори не замисляйки се за последиците, не мислейки изобщо правилно в неговата компания. Но не можеше да го стори не и сега. Просто не искаше да го прави, за това и просто се остави на този момент. Макар и да не искаше да го нарани накрая, защото.. ами когато бе толкова близко бе й изключително трудно да мисли, но можеше ли и изобщо в подобен момент да мисли каквото и да е било.

Знаеше, че не можеше ала избор голям нямаше… защото не искаше да допусне в този момент ума й да функционира, не желаеше да победи чувствата в сърцето й и да я накара да ги затвори отново отблъсквайки го от себе си. Но предполагаше, че в мига, в който се разделяха, разума й щеше да се обади и той нямаше да има силата да спре това, нямаше да успее да предотврати нищо от онова, което щеше да се случи. Виждайки любовта в очите му доакто й шепнеше нежно словата си, карайки я да потръпне и сърцето й отново да забие лудо между гърдите й, карайки я да се почувства ужасно значима, знаейки че нейните чувства отговаряха напълно на неговите. - Андрей, всичко това звучи толкова красиво, караш пулса ми да се ускори, а тялото ми да трепне от думите ти. Аз също те обичам, също не мисля че мога да функционирам правилно без теб. Но нека сега да не говорим за това.- така щеше да е най – добре, не искаше да пукат розовия балон, в който се намираха, а тя …. Тя не искаше да каже в действителност нещо в този момент, което можеше да го нарани след това. Да го подведе, защото ако разума й отново надделееше точно това щеше да се случи, а тя не го искаше. Но в очите й.. в очите й се виждаше онази любов, която изпитваше към него.

Отговаряйки напълно на неговата, не можейки да скрие каквото и да е било не само в очите си ами и в тялото си, в душата си, карайки я да се чувства все по – добре в този момент. Именно за това не искаше да разваля каквото и да е било случващо се в този момент, нито пък я интересуваше какво точно щеше да се случи след това. Не, сега нямаше да мисли за това. И щеше да се отдаде на всичко, което само и единствено той можеше да й даде, докато все още сърцето й говореше и бе освободило всички свои чувства на показ, карайки я да бъде изключително доволна в този момент. А тялото й все още да трепне в ръцете му не способно да се отърси толкова лесно от спомена, с който я бе дарил и с който не бе сигурна, че щеше да се повтори отново, просто защото не знаеше какво щеше да им се случи, нито след няколко часа, нито утре нито до когато и да ги държаха на това място. – Ще е редно да се облечем, колкото и да не искам да напускам обятията ти в този момент. – реши да смени темата знаейки правилата и че това, което бяха сторили току – що можеше да им струва поредното наказание. – Не искаме да ни хванат, нали? – допълни като тялото й все още трепкаше до неговото. Прилепнало и усещайки онази така обичана плът докосвайки се в нейната.

by **Andrey Markovic** Съб Авг 29, 2020 7:52 am

За първи път от много време на сам Андрей се чувстваше щастлив,за първи път сърцето му биеше лудо между гърдите му неспособно да се укроти дори за секунда,усещайки приятното чувство на това отново да е с любимата жена.Да я държи в обятията си,да докосва с устните си тялото й и да я прави своя отново и отново с всяко следващо навлизане в нея,което караше тялото му да гори още повече,караше сърцето му да ускорява пулса си,а ума му просто да не функционира.Оставил всички разсейващи мисли на страна,не мислейки дали случващото се тук и сега бе редно,дали трябваше да я има,дали трябваше да си позволяват тази слабост.Илюзия от която единственият наранен след това щеше да бъде единствено и само той,знаейки какво му бе причинила с държанието си и думите си до този момент,как всичко казано от нея се забиваше като нож в сърцето й неспособно да бъде отстранено след това.Усещайки парещата болка след всяка казана дума,усещайки как тя никога нямаше да му прости,как това тук щеше да е мимолетно залитане от правият път карайки я да се осъзнае и след това пак да го остави сам.Знаейки че след случилото се ще е резбие още повече и от преди,знаейки че тя тореше ли го той едва ли щеше да има силите да се бори с нея.Познаваше се прекалено добре,знаеше че това което правеше тук нея,това което й даваше бе чистата му и неопетнена любов,разкриваше чувствата си,отваряше сърцето си за нея.Даваше й всичко,готов дори да й каже истината,да стори всичко за да може те отново да бъдат заедно,искайки го повече от всичко на този свят,ала знаейки че фантазията в която се намираха в момента щеше да приключи скоро.

Знаеше че веднъж напуснал пределите на тялото й,давайки и онова което така трепетно искаше не по-малко от него щеше да го отблъсне от себе си,щеше да го нарани,да смачка отново сърцето му в дланите си,оставяйки го да кърви на пода отивайки си за пореден път.Разума ясно му показваше какво щеше да се случи,как нещата щяха да се развият подготвяйки го,карайки го да спре тази лудост преди да е пострадал,преди пак да бъде наранен и пак да страда дори и по-силно от преди.Знаейки че сега тя с действията си му даваше надежди,думите й още повече го караха да я желае и обича,сляпо вярвайки на всяка една от тях.Вярвайки че тя още го обича,че го жела тъй силно както тялото й го показваше,показвайки му че той е единственият който някога я е притежавал и ще я притежава,залъгвайки го още повече.Оставяйки разума си настрана,не искайки да го слуша,не искайки да чува колебливите му шепоти и как след като пожарът в телата им угасне да чуе от нея точно това което той му казваше до този момент.Искайки само да се наслади на момента,да се наслади на тялото й и на приятното чувство отново да е негова,отново телата им да са слети перфектно едно в друго,усещайки как с всяко последвало навлизане в нея двамата достигаха апогея на преживяването си.Усещайки как сладкият край напираше в тях,как всичко което до сега задържаха в себе си щеше да се отприщи и да ги залее като бурна вълна насред морето,ясно осъзнавайки че след това няма да са същите.

Щяха да са се съвзели от емоциите си,от превзетите ги чувства позволявайки на разума във всеки от тях да надделее да заглуши порива на сърцата им и отново да ги раздели.Превкусвайки точно този развой на събитията,някак си шестото му чувство го показваше.Нашепваше му че утре нещата щяха да са други,в момента в който напуснеха стаята пак щяха да а двамата непознати,пак щяха да се карат един с друг или кой знаем Андрей може би най-сетне щеше да се откаже от нея.Може би ако тя пак го отблъснеше от себе си,пак смачкаше сърцето му в ръцете си той едва ли щеше да има силите да се бори за нея.Дори и да имаше едва ли щеше да вижда смисъл в това,усещайки че и излетите чувства от момента нямаха значение за нея,какво друго можеше да нима.Нищо.И той го знаеше перфектно,осъзнавайки че просто трябваше да спре да мисли за това,да продължи с приятната си игра с нея,да докара и двама им до онази сладка лудост,да лиши телата им от събралото се напрежение,а след това щеше да мисли какво да прави.Знаейки едно,че всичко щеше да се промени след тази им случка.

Последни движения на тялото му бяха направени от него преди да усети как щастието което бе изпълнило сърцето и тялото му го напускаше,как с всяка секунда се връщаше към отново си аз от преди малко,от онзи Андрей който мислеше трезво,който не позволяваше на чувствата му да го превземат и да мисли реално над нещата.Чувствайки се странно от случилото се,чувайки поредните й думи осъзнавайки че тя бе права,трябваше да се облекат преди някой да разбере какво бяха сторили,само че не искаше да се откъсва от нея,от тялото й и от всичко което бяха преживяли,но се налагаше,трябваше да я остави.Спуквайки розовият балон в който се намираха,знаейки че ако не той тя щеше да го стори и щеше да боли много повече отколкото можеше да си представи.Само ако знаеше какво му готвеше утрешният ден никога не би си позволил тази волност.Ако знаеше колко зле щеше да се чувства,как щеше да усети разбитото си сърце,отхвърлянето й за пореден път.Как ще е неспособен да я види отново без да го боли още повече,смятайки да стори нещо което бе забранено,но единствен вариант да не я вижда повече и да не страна.Не знаейки какво утре щеше да стори,ала знаеше че сага искаше да е с нея и нищо друго нямаше значение.

С неохота стана от матрака започвайки да събира дрехите си,обличайки ги една по една,връщайки ги обратно на тялото си където им бе мястото знаейки че трябваше да изглеждат точно така както бяха влезли и детайл по-малко не биваше да има различен.Стараейки се да изглежда точно така както бе влязъл и както се очакваше да изглежда от седяне в прашната стая.-Разбира се че не искаме.-каза леко навъсено опитвайки се да прикрие онова натрапчиво чувство в гърдите си,опитвайки се да не мисли и да не вижда как щяха да тръгнат нещата,опитвайки се да гледа положително на случилото се,ала шестото му чувство му подсказваше нещо друго,знаейки че след броени минути всичко щеше да приключи,всеки от тях щеше да напусне тази стая още по-наранен и от преди,само че Андрей вече нямаше да има силите да се боли,може би за първи път в живота си щеше да се откаже от нея,давайки й онова което тя толкова желаеше.Напускайки живота й завинаги без да се опитва да остане,без да я търси отново,оставяйки само спомените в сърцето си продължавайки живото и напред без нея.-Съветвам те да се облечеш по-бързо след малко надзирателите ще дойдат,никой не стои тук повече от час.-каза й като се усмихна леко,погали лицето й а след това отиде и седна в другият край на стаята.Свлече се по прашната стена сядайки на още по-прашният под опитвайки се да мисли за хубави неща ала не можеше все едно предчувстваше бъдещето и това го убиваше,наблюдавайки я как прикриваше тялото си отново с дрехите си,запазвайки красивият спомен за нея и преживяното.Смятайки да го запази дълбоко в душата и сърцето си,като последният им акт на нежност,след която всяка надежда че те отново щяха да бъдат заедно не угасна,нямайки търпение да напусне стаята и да е далеч от нея.Чакайки да види какво щеше да донесе утрешният ден и дали усещането което имаше в себе си щеше да е истина.Ала рядко той грееше в тях,знаейки че и сага нямаше да е по-различно и от това болеше повече,опитвайки се да избегне погледа й след като бе облечена,опитвайки се да не чувства любовта си към нея,опитвайки е да мисли за нещо различно,откъсвайки се от реалността и онова което скоро щеше да се случи.

by **Наталья.** Съб Авг 29, 2020 9:11 am

Не знаеше как точно трябваше да постъпи, не знаеше какво точно трябваше да му каже. Просто започна да се облича усещайки, че сякаш студа ги бе обгърнал, сякаш след всичко случило се бяха станаха по – хладни един към друг. Наталия не знаеше как трябваше да реагира, какво трябваше да стори. Просто не знаеше нищо в този момент, нито как трябваш да се чувства. Защото й казваше едно, разума който сякаш се отърсваше от мъглата в него започваше да й нашепва нещо съвсем различно. Знаеше, че и двамата щяха да са наранени от всичко, което се бе случило. Защото усещаше чувствата му, усещаше и че бе разкрила какво точно изпитваше към него, а това.. това просто нямаше как да прекрие. А знаеше, че отново щеше да го отблъсне от себе си. Бе пределно наясно с това. Нямаше как да не го стори. Усещаше го, усещаше че точно онова чувство за самосъхранение започваше да се надига в нея и отново щеше да надене онази маска. Просто страха да не я нарани отново бе много по – силен от колкото всичко останало.

Наблюдаваше го след като бе облякла дрехите си, наблюдаваше всяка физиономия която обагряше лицето му, познаваше ги всичко което се случваше с него. Сякаш той самия знаеше, че колкото и да им се искаше тя нямаше да позволи утре всичко да бъде наред. Колкото и сърцето й да го искаше не бе сигурна, че можеше да му прости толкова лесно макар и след всичко, което се бе случило току що. Колкото и да й се искаше да са заедно отново, да заспива и да се събужда до него и за него. Тя просто нямаше да успее и това й бе пределно ясно. Бе наясно с всичко това и нямаше как да го отрече. Искаше й се толкова много нещата да бъдат различни, да се чувстваха както преди. Нищо от това, което им се бе случило да не се бе случвало изобщо. Искаше той да не бе постъпвал така с нея и сега все още щяха да са заедно, а още по – малко щяха да са на това забравено от бога място. Правейки случвайки им се всичките тези неща. Щяха да са заедно и да са добре. Но ето, че не бяха и дали щяха да бъдат отново тя не знаеше.

Искаше й се. Сърцето й наистина копнееше отново да са заедно. Да усеща всичко онова, което усещаха някога. Да се обичат така както някога се обичаха не че не го правеха дори в момента, просто разума на Наталия не й позволяваше да се отпусне, да си позволи да покаже тази любов, така както трябваше да бъде показана, както трябваше да бъде изживяна отново и всичко това бе само и единствено от онова чувство за самосъхранение, което изпитваше Наталия, идваше от онзи страх, който се бе загнездил в нея и не й позовляваше сякаш да му покаже наистина какво значеше за нея и че тя самата не можеше да живее без него и ден. Бе толкова трудно да го стори през тази година, а сега когато той бе тук с нея, бе се случило всичко това щеше да е още по – трудно да го стори и Наталия го знаеше. Вече напълно облекла тялото си отново просто седна на леглото и се вгледа в него. Чудейки се какво точно и как да му го каже. Как можеше изобщо да определи оновоа, което чувстваше в себе си в този момент.

– Мислех, че ще стоим тук по – дълго. – отвърна му опитвайки се да разчупи напрежението, което сякаш се бе събрало между тях, опитвайки се да избегне онова натрапчиво чувство в тях, което имаха в този момент. Защото се усещаше, витаеше във въздуха и бе толкова натрапчиво, че просто й се искаше да го разкара. Сякаш бе под високо напрежение и нещата по между им нямаше да са същите след това. Само не знаеше до къде щяха да стигнат отново нещата, до къде щеше да ги докара всичко това този път и дали щяха да са добре след всичко това. Не бе сигурна наистина какво щеше да се случи, но не бе сигурна дали и искаше да разбере. Виждаше сякаш една доза отчаяние в очите на Андрей и не можеше да го пренебрегне. Не искаше да го стори пък каквото ще да станеше след това. Стана от мястото си, като се приближи и приклекна пред него. Погалвайки лицето му и полагайки дланта си там. – Какво ти е, за какво мислиш? – въобще не бе сигурна, че това бе правилно да стори, но все пак го направи. Не можеше да седи далеч за дълго от него, това бе и основната причина да го избягва още от самото начало.

by **Andrey Markovic** Съб Авг 29, 2020 11:44 am

Опитваше се да не мисли за утрешният ден,опитваше се да не мисли за нея,за чувствата които изгаряха душата му искайки нещата по между им да са коренно различни.Да лежаха прегърнати един в друг да позволяваше на Наталия да чуе сърцето му как туптеше за нея,как всичко в него я обичаше и как искаше да са отново заедно,да се събужда и заспива в обятията му,да е негова милвайки я всеки път в който тя бе с него,всеки път виждайки я да можеше да докосне красивите й устни със своите сливайки ги в нежни и страстни целувки,обсипвайки я с любовта си,давайки й всичко което имаше.Давайки душата и сърцето си за нея,дори живота си би дал за да живее тя,би сторил всичко за нея и здравето й и дори тя да не го осъзнаваше,дори да не знаеше той го бе сторил.Бе спасил живота й бе й дал право да живее,да е тук с него макар и разделени,макар и седящи като двама непознати той се радваше че тя бе жива,само това имаше значение за него,останалото щеше да се нареди,някак си щяха да намерят пътя си едно към друг или не..Самият той вече не бе сигурен в това,самият той ставаше все по-невярващ в думите си,като че ли бяха чужди,не бяха негови насъдени от трети човек който той не познаваше.Губейки вяра,надежда и всичко което го крепеше да продължава отново и отново да й показва че я обича,а тя всеки път да му отвръща с хладнината си,самият той вече нямаше сили да го прави.Усещаше как не можеше да го стори и в момента,предпочитайки да стои настрана от нея знаейки че тя това иска,че това ще е по-добрият вариант.Знаейки че еуфорията от преживяното е преминала и тя пак мисли както преди,а щом бе така той бе напълно излишен от сметките й.

Оставайки я на спокойствие,не смятайки да я нагърбва с присъствието си и без това бяха в една стая,бе я направил своя повече отколкото тя трябваше да му позволява,защото ако бяха спрели щеше да е в пъти по-добре отколкото сега.Сега той се чувстваше два пъти по-зле от преди чудейки се как да продължи,как да се преструва че всичко е наред,че сърцето му не страдаше от отношението й че вече не виждаше смисъл да се бори за нея,тя отказваше да е с него и той щом и с това не бе успял да я докосне,не бе успял да я накара да се върне при него нищо друго нямаше да го стори.-За твой късмет няма,познавам пазачите и след малко ще са тук така че скоро ще се отървеш от присъствието ми.-хладен полъх се разнесе от него,слагайки самият той маска пред нея,прикривайки себе си и чувствата си,не искащ да й покаже нищо повече от вече показаното до този момент.Усещайки че тя само повече щеше да го нарани ако го стореше,предпочитайки тя да не знае нищо,да я остави спокойно да си върви след малко и двамата да забравят за случилото се,нещо което самият той нямаше да може да стори ала се надяваше поне да не я вижда всеки ден или поне да намали контактите си с нея до минимум.Осъзнавайки все повече и повече че те никога нямаше да се съберат,нещо от което сърцето му се късаше,очите се пълнеха със сълзите му,ала той не им позволяваше да излязат на повърхността.

Особено след като вида Наталия да приближава към него,премигна два-три пъти за да разкара тези които си преправяха път към очите му смеейки се да й е покажат,ала той ги спря и те бяха изчезнали от очите му все едно никога не се бяха появявали там.Усети нежната й ръка да гали главата му,почувства се добре,ала не биваше да е така,не биваше да й позволява да си играе с него и чувствата му.Самият той не можеше да издържа повече на всичко това и искаше да е далеч от нея,за първи път той бе този който искаше да избяга а не тя ала така го чувстваше,задушавайки се знаейки че ако каже или стори нещо тя пак ще надигне глас срещу него,а точно сега нямаше сили и желание да спори с нея.-Нищо ми няма и за нищо не мисля.-отвърна й като в гласа му се усещаше още по-хладното усещане и от преди,разочарованието за напразните надежди изпълни тялото му от които в момента нямаше и следа,ядосвайки се сам на себе си че си бе позволил да се стигне до тук,да стори това и да позволи тя да се отнесе така с него,може би все пак си го заслужаваше след всичко преживяно.И той самият не знаеше само искаше да е далеч от нея,като и стори.Стана и се отдалечи от нея,усещайки как сърцето му се късаше да го стори но така трябваше,избягвайки скандала,избягвайки да накара и двама им да се чувстват още по-зле от случилото се.

Чувайки как вратата зад гърба му се отвори и двама мъже дойдоха да вземат Андрей смятайки да го водят някъде,знаейки перфектно къде отиваше.Поглеждайки Наталия за последно като в погледа му се четеше разочарованието което изпитваше в момента,съжалението от случилото се между тях,ясно виждайки се че той този път нямаше да я насилва за нищо,той отстъпваше и се предаваше.Извъртайки очите си към пазачите които го поведоха към една стаичка където пак смятаха да го разпитат и кой знае какво друго можеше да му се случи оставяйки вратата на стаята отворена,давайки право на Натлия да излезе,тя вече не бе наказана.Тя бе свободна да се прибере в стаята си,докато Аднрей тепърва още щеше да изтърпява наказанието си.Не извъртайки глава да я види отново,не искайки да й казва нищо дори с погледа си,каквото имаше да се каже бе казано,бе усетено и от двама им и той просто не смяташе да прави каквито и да е усилия повече.Липсата на дозата от лекарството което бе пропуснал да вземе днес си казваше думата,едва седнал да стола в другата стая той затвори очите си усещайки как целият му слят рухваше за втори път под краката му.

by **Наталья.** Съб Авг 29, 2020 1:50 pm

Не знаеше как да постъпи в този момент, всичко бе толкова объркано, а в главата й бе пълна каша. Не знаеше какво трябваше да послуша в този момент, дали сърцето си или разума си преди да е станало прекалено късно и да не могат да поправят нищичко, а тя знаеше, че ако продължаваше всичко това точно до този момент щяха да доведът нещата. Не бе сигурна обаче дали точно това искаше, дали искаше да доведът нещата до подобна ситуация. Почувства се странно когато Андрей й отговори по този начин, карайки дори кожата й да почувства хладкия полъх, който се разнасяше от него спрямо нея. Което смяташе, че никога не можеше да се случи, но уви ето, че това се бе случило и той се държеше хладно с нея. Виждайки дори и хладния му поглед. – Нима?! – попита го като нямаше как да я излъже, знаеше го, познаваше го достатъчно добре и колкото и време да бе минало и да бе била далеч от нея, едва ли имаше някаква кой знае каква промяна в него и в чувствата им. Но … той.. ами да никога не се бе държал така халадно с нея. Не и до днес.

Погледна след него когато стана от земята, само и само за да се отдалечи от нея, което също бе нещо напълно ново. Той наистина я избягваше и тя много добре знаеше, че само и единствено тя бе виновна за това му отношение. Ако самата тя не се държеше по този начин, опитвайки се отново и отново да го отблъсне от себе си, той никога нямаше да се държи така, сама предизвикваше събитията, не оставяйки сърцето си да я контролира. Сама довеждаше нещата до тук, водена от разума си и страхът си да не я нарани отново. Да му се доветри и той отново да я предаде, както бе сторил точно преди година, карайки я да се чувства зле от всичко това. Карайки я да прави неща, които никога през живота си не си бе помисляла, че щеше да стори. Факт. А още по – голям факт бе, че нещата седяха по този начин действителност, карайки я просто да се изправи от мястото и да го погледне, а той всячески се опитваше да избегне именно този поглед. Искаше да му каже нещо, но не знаеше какво. Дали изобщо трябваше да казва каквото и да е било, знаейки че можеше да го нарани още повече. А тя не искаше. Въпреки всичко не искаше.

И именно заради това, смяташе че всичко което бяха сторили днес, това което се бе случило по между им бе огромна грешка. Не трябваше да се случва. Не трябваше да правят това, защото сега щеше да ги боли още повече. А Наталия като че ли все още не можеше да се отпусне напълно и да му позволи достъп до душата си отново. Не можеше. Не можеше да си го позволи. Болеше я прекалено много все още сякаш всичко онова, което се бе случило не завяхваше. А може би именно той бе лека за тази рано. Уви тя бе прекалено объркана, прекалено вглъбена в мислите си, за да може да стори каквото и да е било. За да знае как точно трябваше да постъпи и как да реагира. Забелязваше само и единствено, как той се отказваше. А може би това бе най – доброто решение, което можеха да вземат, най - доброто, което можеха да сторят и да не се раняват повече един друг. Защото нищо нямаше да се промени или поне в този момент смяташе така. И точно в мига, в който понечи да каже каквото и да е било. Чу как вратата се отвори.

Видя надзирателите да влизат и да отвеждат Андрей. Вгледа се в очите му, но там отново не видя нищо. Може би това бе за добро и нещата трябваше да се случат именно по този начин. Въздъхна тежко, опитвайки се да преглътне буцата която бе заседнала в гърлото й чудейки се какво точно се случваше в този момент и къде точно щяха да отведът Андрей. Какво щеше да се случи с него сега. Но нямаше тази възможност да попита. Просто проследи всичко това с погледа си и след секунди бе останала сама. Нямаше помен от присъствието му в мрачната стайчка. Нито пък имаше помен от онези чувства, който бяха споделили преди малко. Сякаш всичко между тях бе приключило в мига, в който бяха откъснали телата си едно от друго. А сърцето й не желаеше това. Уви мозъкът й казваше, че това бе най – правилното решение. Наталия въздъхна и след това напусна стаята.

Осъзнавайки, че все по – дълго време седеше без лекарството и по – скоро трябваше да се прибере и да го вземе защото усещаше, че времето й за това изтичаше, а започваше да се чувства зле. Просто трябваше да спре за момент да мисли за всичко останало и да приключи. Най – добре щеше да е, защото се объркваше сама още повече. И така и се случи. Поемайки си въздух, Наталия просто излезе от стаята излизайки от подземията, точно от там от където я бяха довели. И след секунда просто се намираше в общия коридор. Тръгвайки към стаята си, а когато влезна с изненада установи, че лекарството й липсваше. Нямаше го и просто това бе факт, който нещата нямаше как да се променят. Нямаше от къде да вземе друго, а не искаше да усеща какво точно щеше да се случи, ако не го вземеше.. Дори не знаеше колко време бе минало когато на вратата й се почука, а тя бавно и някак с неприятното чувство в тялото си от липсата на лекарството, стана от леглото и отвори вратата съзирайки или опитвайки се да различи форумите на човека пред себе си. А когато след няколко секунди по – упорито вглеждане във фигурата установи, че Андрей бе застанал на прага й. Подавайки й някаква кутийка. Наталия просто я пое в ръце, но преди да каже каквото и да е било, той просто се бе врътнал и изчезнал от погледа й…

by Sponsored content

Every path bring me back to you, again and again..

Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..

Re: Every path bring me back to you, again and again..